Никой в малкото крайбрежно градче Розенфелд не знаеше, че тази октомврийска зора завинаги ще се превърне в местна легенда. Щрасенвег, обикновено тих, с редки коли и миризма на хляб от пекарната на ъгъла, се събуждаше спокойно… докато тежката метална врата на стар склад не се затръшна.
Отначало всички си помислиха, че е вятърът. Но после… настъпи тишина. И след тишината – мяукане.
Една по една, котките започнаха да излизат от отворената врата. Не две, не пет – само през първите няколко минути бяха петдесет. Космати, раирани, безопашати, червени, бели, черни, с едно око, с гризано ухо – всяка уникална. Но всички се движеха в колона, рамо до рамо, към главния път на града – B-17.
„И ти ли го виждаш?“ прошепна пекарката Гертруда, пускайки кифла в брашното.
„Ако това е сън, не ме събуждайте. Или по-скоро, събудете ме веднага“, промърмори полицай Ян, не вярвайки на очите си.
Котешки марш по магистралата
Котките се втурнаха към магистралата и колкото по-далеч отиваха, толкова повече ставаха. Те изскачаха от алеи, градини и покриви на гаражи, сякаш получаваха невидима заповед. Вече бяха повече от сто.
Колите спираха една след друга. Някои снимаха, някои ругаеха, някои се смееха. Един шофьор рефлекторно натисна клаксона си – и котките… спряха.
Те обърнаха глави като войници. Сто и шестдесет котешки погледа бяха насочени право към него.
Той спря да натисне клаксона.
Котките продължиха да шофират.
Причината за хаоса: Тайната зад желязната врата
Кметът на града свика извънредно заседание. Хората се страхуваха да прегазят котките, но парализираната магистрала означаваше и задръствания, болници без лекарства и забавени доставки.
„Трябва да разберем откъде идват“, каза ветеринарният лекар д-р Лоренц, човек, който знаеше всичко за котките… освен как да ги спре.
Към вечерта той, журналистката Емилия и електротехникът Томас решиха да влязат в същия този стар склад.
Вътре миришеше на риба, сено и… мляко. Навсякъде имаше купички. А в центъра на стаята стоеше възрастна жена в сиво палто, сивата ѝ коса, прибрана на кок, и държеше голям гаечен ключ.
„Пуснахте ли ги навън?“, попита Емилия.
„Спасих ги“, отговори жената. „Хората ги изоставят. А аз ги събирам. Има стотици от тях. Но трябваше да видят слънцето. Поне за един ден.“
Как хората се опитаха да спрат косматата армия
Сирени – никаква помощ. Котките просто прилепнаха ушите си и продължиха напред.
Пръчки и мрежи – провал. Котките ловко избягваха препятствията.
Храна – оказа се ключът. Едно момче, Леон, излезе на пътя с купа риба тон. Те спряха. Една. Две. После цялата колона.
Градът започна да поставя купички с храна по тротоарите, отвеждайки котките от пътя. Доброволци поставиха преносители, ветеринарни лекари прегледаха животните. Хаосът бавно се превърна в ред.
Край, който никой не очакваше
Жената от склада каза:
— „Сега са ваши. Искахте да ги спрете. Сега се опитайте да ги обичате.“
Кметът обяви:
„Операция „Мяу евакуация“: Приют за всяка котка.“
До началото на следващата седмица:
143 котки бяха намерили нови домове.
27 останаха в приюта.
И само един, червенокос мъж с бял гръден кош, продължи да идва до вратата на склада всеки ден. Той чакаше.
Кой, никой не знаеше.
