Всичко започна като нормална сутрин. Беше 8:20 сутринта в метрото, вагонът беше пълен – някои пиеха кафе, други проверяваха телефоните си, трети спяха прави. Мария бързаше за работа и, както винаги, стоеше до вратите – там имаше по-малко хора и по-близо до изхода. Тя дори не забеляза, че влакът влиза в тунела, когато светлините внезапно премигнаха и угаснаха.
Влакът спря между станциите. Отначало всички мълчаха – е, случва се. Но когато минаха пет минути, десет, а светлините не се включиха отново, хората започнаха да се изнервят. Усети се миризма на прах, спирачки и нещо друго… странно.
И изведнъж Мария чу скърцане. Тънко, пронизително, сякаш някой драскаше под пода. Помисли си, че си го въобразява. Но скърцането се повтори и след това изпод седалката проблесна опашка. Една. После още една. Няколко секунди по-късно плъх се разбяга през вагона.
Някой изкрещя, някой скочи. Но това не свърши дотук. От пукнатините между седалките, изпод гумените уплътнения, от ъглите – десетки сиви тела започнаха да изпълзяват. Плъхове. Малки, големи, блестящи от влага, с дълги опашки, лапите им шумоляха по линолеума.
Някой блъскаше по вратата – заключена. Влакът беше мъртъв, комуникацията беше прекъсната. Паниката нарастваше, жени крещяха, мъже блъскаха по прозорците. Плъхове тичаха по стените, скачаха по седалките, промъкваха се между краката.
Един се покатери върху нечия чанта и изсъска, оголвайки зъби.
Мария замръзна, притисна се до стената и едва тогава забеляза стареца в ъгъла. Той не помръдна, не се паникьоса – просто тихо прошепна:
„Винаги идват, когато нямат какво да ядат…“
„Какво каза?“, попита тя с треперещ глас.
„Метрото е старо“, продължи той. „Хиляди живеят под релсите. Когато влакът спре, те се насочват към светлината.“
И в този момент светлината наистина се завърна. Ярка, сурова. Плъховете замръзнаха. После, сякаш по знак, всички се втурнаха в една посока – към мястото, където вратата току-що се беше отворила. Изчезнаха в тъмнината на тунела, оставяйки след себе си тишина, миризма на влага и разпръснати по пода парчета хартия.
Минута по-късно вратите се отвориха и хората се изсипаха на перона, без да поглеждат назад. Един мъж изпусна телефона си, но не посмя да се върне за него.
Мария беше последната, която си тръгна. Преди да тръгне, тя погледна в ъгъла – старецът го нямаше. Само празна седалка, а под нея – малък сребърен жетон с гравиран плъх.
Оттогава, когато минава през метрото, понякога чува същия този бипкащ звук – и винаги ускорява крачка. Защото сега знае: не са отишли никъде. Просто чакат светлините да угаснат отново.
