Лятото беше горещо, морето спокойно, сякаш спеше. Хората на плажа лениво се пекоха на слънце, деца тичаха с шамандури, а тийнейджър на име Лука (можете да премахнете името му, ако предпочитате) плуваше малко по-далеч от останалите – до началото на залива. Често ходеше там сам, за да се гмурка с шнорхел и да наблюдава рибите.
В този ден всичко изглеждаше нормално: слънцето, соленият бриз, блясъкът на водата. Лука плуваше на около сто метра от брега и лежеше по гръб, почивайки си. Вълните едва се плискаха. Тъкмо щеше да се обърне, когато усети нещо странно – сякаш някой го е ритнал по крака.
Обърна се рязко – и видя перка. Сърцето му се сви. „Акула!“ беше първата му мисъл. Но секунда по-късно осъзна, че е делфин. Голям, сив, с интелигентни очи. Лука издиша с облекчение, дори се усмихна.
„Здравей, красавец…“ прошепна той, без да очаква отговор.
Делфинът доплува по-близо, направи кръг, след което леко го побутна с носа си. Лука си помисли, че просто си играе. Но животното се държеше странно – започна да го блъска назад, не към брега, а към откритите води.
„Хей! Какво правиш?!“, извика момчето, опитвайки се да се обърне.
Делфинът сякаш нарочно му препречи пътя. Лука се опита да го заобиколи, но той отново застана отсреща, пляскайки с опашка във водата. Пръски опръскаха лицето му.
Паниката започна да расте. Той плуваше, но делфинът не му позволяваше да се обърне. После, изтощен, Лука спря и просто се взираше в животното. То се въртеше на място, издавайки кратки звуци, сякаш викаше.
И изведнъж чу писък. Едва чут – далечен, но отчетливо човешки. Женски глас. Детешки.
Обърна се и видя нещо ярко да се движи по вълните в другия край на залива. Червен надуваем пръстен. И ръце, трескаво блъскащи водата.
„О, Боже мой… има дете!“, издиша той.
Делфинът сякаш разбра и се хвърли напред. Лука го последва. Плуваше с последни сили, усещайки как водата става все по-тежка, ръцете му се схващаха от умора.
Докато плуваше по-близо, видя момиче на около пет години. Пръстенът се беше преобърнал и тя се бореше, потъвайки. Лука успя да хване ръката ѝ. Момичето вече беше изтощено, лицето ѝ пребледня. Той я обърна по гръб и в този момент усети някой нежно да го бута отдолу.
Делфинът.
Той ги побутна, сякаш им помагаше да се задържат на повърхността. Лука гребеше с една ръка, държейки момичето близо. Вълните се разбиваха в лицата им, но делфинът остана близо, без да се отдалечава и на метър.
Стигнаха до плитка вода. Мъже от брега се втурнаха да ги посрещнат и ги издърпаха на пясъка. Момичето се закашля, после се разплака. Майката падна на колене, ридаейки.
А делфинът… остана точно до брега. За няколко секунди то стоеше във водата и ги наблюдаваше. Лука се изправи, приближи се и животното тихо плесна с опашка във водата – сякаш се сбогуваше. След това се обърна и изчезна в дълбините.
„Той те доведе до нея“, каза една от жените. „Той знаеше.“
По-късно спасителите откриха, че течението е било измамно този ден – силен вихър го е завлякъл към центъра на залива. Момичето изчезна за минути. Никой не забеляза. Никой, освен делфина.
Оттогава нататък Лука започна да идва на това място всеки ден. Понякога се гмуркаше и чуваше тихи щракания отнякъде отдолу – сякаш някой му говореше от дълбините.
И всеки път, когато излизаше на брега, поглеждаше назад.
Защото един ден, рано сутринта, когато плажът все още спеше, той отново видя познатата перка. А до нея… малък делфин.
