Мъжът живееше сам в малка къща на края на гора. Беше тихо, красиво място – мъгливо сутрин, залези вечер, а през нощта се чуваха далечните почуквания на кълвачи и хукането на сови. Той обичаше това уединение: чайник на печката, мек стол, стар телевизор, книги – и спокойствие.
В онази вечер всичко беше както обикновено. Сняг валеше на гъсти снежинки и не се виждаше жива душа. Мъжът си наля горещ чай, включи настолната лампа и седна на стол до прозореца. Току-що беше взел чашата, когато огромна сянка внезапно проблесна отвън.
Отначало си помисли, че е отражение. После някой се беше приближил твърде много. Но в следващата секунда се чу трясък, стъклото се счупи и нещо огромно, тъмно и с лице като рога влетя в хола!
Мъжът отскочи назад, разля чай и преобърна стола. Пред него стоеше лос – истински, пораснал, едър. Заслепен от светлината на лампата, той се стрелкаше из стаята, блъскайки се в мебели и събаряйки завеси. Сцената беше като от сън: сняг, падащ навътре, летящи книги, дрънчащи чинии и огромно диво животно, подскачащо по пода, несигурно къде се намира.
„Тихо, тихо, спокойно…“ беше всичко, което мъжът успя да изрече, въпреки че ръцете му трепереха. Не знаеше какво да прави: да бяга, беше твърде късно, да крещи – безсмислено. Лосът се блъсна странично в масата, разбивайки рамкирана снимка на жена си. Той замръзна за секунда, след което пристъпи напред. Грабна старо яке от закачалката за палта и, без да се замисли, покри главата на животното.
Лосът замръзна. Секунда – две – цяла вечност. И тогава, дишайки тежко, започна да се отдръпва. Мъжът отвори широко вратата и гигантът, пръхтейки и плъзгайки се по пода, изтича в снега, тъпчейки цветната леха и изчезвайки в тъмнината.
Къщата беше хаотична бъркотия: счупено стъкло, счупени мебели, разлят чай и пара от счупен прозорец. Мъжът стоеше там, дишайки тежко, все още стискайки якето си. Не можеше да повярва, че всичко това не е сън.
Няколко минути по-късно пристигнаха спасители – съседи се бяха обадили, след като чуха шума. Оказа се, че животното е тичало по магистралата, уплашило се е от фаровете и се е насочило към къщите. Беше препуснало през двора и, виждайки отражението в прозореца, решило, че това е изходът.
„Имаш късмет“, каза един от спасителите, оглеждайки следите. „Обикновено чупят всичко.“
„И е оставил само една“, въздъхна мъжът, държейки снимка в напукана рамка.
Снимката показваше жена му, усмихната на фона на същата гора. Където сега виждаше следи от копита всяка сутрин. Понякога пресни.
Оттогава мъжът не е спускал завесите. Казва, че ако лосът дойде отново, вече няма да се страхува от него.
Защото сега знае: понякога дори хаосът може да нахлуе в къщата, за да ти напомни, че си жив.
