Ана очакваше този ден с вълнение и нотка на страх. Шестият месец от бременността е специален период: коремът вече е закръглен, бебето се движи и животът е изпълнен с очакване и трепет. Тя пристигна в клиниката преди време, само за да седне в коридора, който миришеше на лекарства и кафе. Съпругът ѝ не можа да дойде – беше в командировка, както винаги. Но тя не се ядоса: „Най-важното е бебето да е добре“, повтаряше си тя.
Когато лекарят, висок мъж със сиви слепоочия и мек глас, я покани в кабинета, тя се усмихна и легна на масата за преглед. Топлият гел, познатото бръмчене на апарата, познатите сиви сенки на екрана.
„И така… ето писалката, ето главата…“ промърмори лекарят, движейки трансдюсера по корема си. Ана се взираше в монитора, хипнотизирана.
И изведнъж нещо се промени. Лекарят замръзна. Сянка на недоумение премина през лицето му. Той отдръпна трансдюсера и го постави обратно. Ослуша се, погледна отново. После тихо каза:
„Чакай… чуваш ли това?“
Ана се напрегна. От високоговорителя се чу равномерен ритъм: чук-чук-чук-чук. Сърцето на бебето. Но после – едва доловим – втори ритъм. По-слаб. По-бавен.
Чук… чук…
Две сърца.
„Ще имате… близнаци?“ прошепна Анна.
Лекарят поклати глава:
„Не. Изображението показва едно бебе. Само едно. Но… има звук. Втори удар, сякаш някой е наблизо.“
Той изключи апарата, включи го отново и постави трансдюсера. Звукът не изчезна. Лекарят се намръщи:
„Искам да се обадя на колежка.“
Минута по-късно в кабинета влезе възрастна жена в бяла престилка, със сериозен поглед. Тя слушаше мълчаливо, погледна екрана и внезапно се прекръсти. Анна усети как тръпки пробягват по гръбнака ѝ.
„Какво става?“, прошепна тя. „Опасно ли е?“
„Не“, каза бавно жената, „просто… рядко е. Много рядко. Случва се, когато… някой друг е наблизо.“
Ана не разбра. Но лекарят бързо я успокои:
„Всичко е наред, бебето се развива нормално. Просто… може би е имало грешка в апарата. Или отражение на сигнала.“
Той се усмихна, но погледът му беше тревожен.
Вкъщи Анна дълго време не можеше да заспи. Чуваше този втори удар отново и отново.
Отначало си помисли, че е просто въображението ѝ. Но същата нощ се събуди от усещането, че някой нежно докосва корема ѝ отвътре – и че вътре в нея има повече от един сърдечен ритъм. Тя постави ръка върху него – и изведнъж усети втори удар, леко встрани, несинхронизиран с първия.
На следващата сутрин тя се обади на майка си.
„Мамо, вярваш ли, че едно дете може да има… ангел близнак?“
Мама направи пауза и след това тихо отговори: „Ти… някога си имала брат. Нероден братовчед. Вторият плод почина в третия месец. Беше твърде малка, за да ти кажем.“
Ана онемя.
„Какво?“
„Лекарите казаха, че се е „разтворило“. Но може би душата му остава близо.“
На следващия ултразвук се чу отново второто почукване. Апаратът беше нов, сондата беше различна, лекарят беше различен.
Но ритъмът се повтаряше. На екрана само едно бебе, усмихнато, сякаш махаше с ръка. А извън екрана, слабо почукване… почукване… почукване…
Лекарят не каза нищо. Той само попита: „Губила ли си някого преди?“
Ана кимна.
„Може би някой защитава детето ти.“
Оттогава нататък бременността протичаше гладко. Анна чувстваше, че не е сама. Когато се страхуваше, сърцето ѝ започваше да бие равномерно и втори ритъм, едва доловим, сякаш я хващаше и приспиваше.
Раждането беше лесно. Момчето се роди здраво, с ясни сини очи и мека пухкава глава.
Когато акушерката го вдигна, Анна започна да плаче – от щастие и странно чувство, сякаш стаята между двамата се беше потоплила. Но тогава лекарят се намръщи от изненада.
„Удивително е“, каза той. „Бебето има родилен белег във формата на сърце на гърдите си.“
Ана се усмихна през сълзи.
„Не е сам“, прошепна тя. „Брат му е наблизо. Просто го няма.“
Оттогава нататък, всяка вечер, когато слагаше бебето да спи, тя тихо притискаше ръка към гърдите му и прошепваше:
„Благодаря ти, че го наблюдаваш.“
И в тишината на стаята, докато сърцето на детето бие в ритъма си, сякаш нещо друго все още се чува наблизо – малко по-тихо, малко по-бавно, но все още живо.
Чук… чук…
