Слънцето залязваше зад редица тъмни смърчове, когато Михаил, лесовъд с 30 години опит, чу слаб, почти тъжен вой. Той спря и се ослуша. Воят идваше от замръзналото езеро – и звучеше сякаш не на глутница, а на едно-единствено, отчаяно същество.
Михаил последва звука. Снегът хрущеше, сланата хапеше дъха му. Когато дърветата се разделиха, той видя езерото – и това, което накара сърцето му да се свие.
В самия център на леда имаше дупка, ледът около нея се напука. А наблизо, полупотопен, лежеше вълк. Предните му лапи трепереха, опитвайки се да се задържи на леда. Водата около него беше тъмна от кръв. Лапата му беше хваната в ръждясал капан.
Вълкът спря да вие. Той просто дишаше тихо и погледна мъжа.
„Е, братко…“ – каза тихо Михаил. „Искаш ли да живееш? Тогава нека не правим глупости.“
Той завърза въже за колана си, а другия край за един бор. Ледът се пукаше с всяка стъпка. Вълкът вдигна глава, но дори не се опита да изръмжи – нямаше сили. Михаил легна по корем, пропълзя, хвърли въжето върху лапите на вълка и бавно дръпна.
В един момент ледът под него изхруска леко. Той замръзна. После – още едно дръпване. И звярът се озова върху твърд лед.
И двамата се строполиха на брега. Вълкът, дишайки тежко, затвори очи. Михаил видя как кръвта се разлива на пурпурни петна по снега.
„Това е, това е… Аз ще се погрижа за останалото.“
Той внесе звяра в къщата – върху старо одеяло, като ранено куче. Печката гореше, миризмата на смола изпълваше стаята. Михаил внимателно отвори капана, почисти раната и я превърза. Вълкът изскимтя, но не се съпротивляваше.
„Бъди търпелив. Ако умреш тук, поне няма да умреш в снега“, измърмори той, но ръцете му бяха меки.
Нощта беше дълга. Вълкът дишаше тежко, понякога тихо виеше насън. Михаил седеше до печката, пиеше билков чай и си мислеше: „Какво правя? Донесох звяр у дома… Стар глупак.“
Но на сутринта вълкът отвори очи.
Не ръмжеше. Просто се взираше мълчаливо. Дълго време. И тогава – бавно, с усилие – се гушна в ръката на лесовъда. Почти незабележимо.
Дните минаваха. Вълкът ядеше малко, пиеше вода и лежеше до печката. Понякога, когато Михаил чистеше пушката си или рендосваше дърва, звярът наблюдаваше тихо. В очите му вече нямаше гняв – само умора и… нещо подобно на благодарност.
На седмия ден вълкът се изправи. Приближи се до вратата. Михаил я отвори.
Навън лежеше пресен сняг. Вълкът направи крачка. Обърна се.
Михаил кимна:
„Върви. Тайгата те чака. Не е нужно да те задържам.“
Вълкът се позабави за момент… и изчезна в гората.
Мина седмица. На сутринта, докато Михаил цепеше дърва, чу познат звук. Не само един, а няколко гласа. Вой. Дълбок, протяжен. Той излезе до края на гората.
На края на гората, сред елите, стоеше глутница. Водачът – сив вълк с превързана лапа – го гледаше право в очите. Беше той.
Глутницата стоеше спокойно – не нападнаха.
Водачът се приближи. Точно до ръба на снега близо до къщата. Той наведе глава ниско, почти незабележимо.
После се обърна. И заедно с глутницата изчезна в зимната гора.
Михаил дълго време стоя неподвижно. После тихо каза:
„Благодаря и на теб.“
От тази зима нататък никой не виждаше вълци близо до селото. Никой не чуваше нощните им викове под прозорците им. Ловците се оплакваха, че глутницата се е преместила далеч на север.
Но всяка зима, когато паднеше първият сняг, Михаил излизаше до езерото, където ледът някога се беше напукал, и поглеждаше в гората.
Защото някъде там, сред боровете и снега, живееше вълк, който някога не го ухапа по ръката… но помнеше топлината ѝ.
