В тих град близо до Залцбург живеел възрастен мъж на име Хенри Вогел. Той работил като пощальон повече от четиридесет години. Живял скромно, рядко напускал дома си и прекарвал вечерите си на стара дървена маса, сортирайки и броейки монети.
Медни, сребърни, износени и лъскави – той ги обичал всички. Под пода на малката му къща имало чували, пълни с дребни монети. Съседите се шегували, че Хенри вероятно иска да влезе в Книгата на рекордите на Гинес или да си построи „дворец от монети“. Той само се усмихвал и казвал:
„Просто ми харесва как звучат. Малките неща се натрупват в нещо по-голямо.“
Минали години. Никой не знаел колко монети има, докато след седемдесетия му рожден ден местната банка не му помогнала да ги преброи всички. Резултатът смаял всички – повече от половин милион монети на стойност над двадесет хиляди евро!
Но това, което Хенри направил след това, шокирало целия град.
Вместо да си купи кола, да ремонтира къщата си или да пътува, той направил нещо съвсем различно. Хенри отишъл в местното училище, където някога е учил, и попитал директора колко ще струва изграждането на нова детска площадка и малка библиотека за учениците.
На следващия ден той донесъл торби, пълни с монети, на количка.
„Тези монети чакаха своя момент“, казал той. „Нека сега служат на децата.“
Месец по-късно училищният двор се преобразил – появили се нови люлки, пързалки, пейки и уютен кът за четене. На стената висела плакет:
„Подарък от Хенри Вогел – човек, който вярвал, че дори малко може да промени много.“
Когато репортерите го попитали защо го е направил, той отговорил:
„Парите са просто метал. Добротата трае по-дълго.“
