Студена есенна вечер се спуснала над малко селце в подножието на хълмовете. Ръмежът превърнал земята в лепкава кал, а вятърът развявал сухи листа по улицата. Старият Робърт Майер се връщал от магазина, увит в стар дъждобран, когато на отбивката за къщата си забелязал тъмна буца, лежаща точно на пътя.
Спрял. Отначало си помислил, че е парцал. Но после парцалът се раздвижил. От калта се показала муцуна – очи, пълни със страх и молба.
„О, горкото същество“, прошепнал Робърт, навеждайки се. „Кой те остави така?“
Пред него седело кучето, почти неузнаваемо под слой пръст и драскотини. То треперело цялото, със стара рана на лапата, сплъстена козина и сплескани уши. Робърт извадил парче хляб от торбата, отчупил го и го подал. Кучето се приближи колебливо, подуши го и внимателно го взе. После, сякаш осъзнавайки, че не иска нищо лошо, тя отпусна глава на дланта му.
„Добре, да тръгваме, да тръгваме“, каза старецът. „Да се стоплим.“
Вкъщи той запали печката и сложи тенджера с вода на печката. Кучето седеше до вратата, неподвижно, очите му следваха всяка негова стъпка.
„Не се тревожи, няма да те нараня“, каза тихо Робърт. „Сега ще се измием и ще разберем кой си.“
Той напълни леген с топла вода и започна да отмива слой след слой мръсотия. Водата бързо потъмня и под нея се появи различно куче. Не беше бездомно, не беше бездомно. Козината беше гъста, златиста и някога добре поддържана. Около врата му имаше стара, почти износена каишка с метална катарама.
Робърт присви очи, опитвайки се да различи надписа.
„Какво имаме там?“
Той прокара пръст по метала и се спря.
На катарамата, едва четливо под драскотините, беше гравирано:
„Бим. Село Бренер. Собственик – Едуард Майер.“
Старецът дръпна ръката си, сякаш попарен.
Едуард Майер… неговият син.
Робърт седеше дълго на столчето, гледайки кучето, което сега лежеше в краката му и тихо скимтеше в съня си.
Синът му беше починал преди три години – връщаше се от работа по хлъзгав път. Кучето му, златен ретривър на име Бим, беше в колата с него. Колата беше намерена в реката, както и тялото на Едуард. Но кучето никога не беше намерено.
Всички си мислеха, че се е удавила.
И ето я сега – мръсна, измършавяла, но жива, легнала в краката му.
Робърт прокара ръка по топлата ѝ глава и сълзи се стичаха по набръчканите ѝ бузи.
„О, Боже мой… Бим… върна ли се?“, прошепна той. „Търсеше ли… мен през цялото това време?“
Кучето отвори очи, сякаш разбираше всяка дума, и бавно постави лапата си на коляното му. Робърт се наведе и я прегърна, усещайки как нещо тихо се разкъсва вътре в него – болка, самота, копнеж по сина му. Всичко беше объркано.
Печката пращеше, дъждът блъскаше по прозореца и малката къща в покрайнините на селото отново се усещаше по-малко празна.
Оттогава нататък Бим лежеше в краката на Робърт всяка вечер, а старецът му четеше на глас старите писма на сина си, сякаш му казваше всичко, което не беше имал време да каже в живота. Понякога Бим вдигаше глава и поглеждаше в очите на господаря си – както гледаше Едуард.
И тогава Робърт разбра: връзката между тях не беше прекъсната. Просто пътуването до вкъщи беше отнело три дълги години.
