Случило се посред зима, в планините близо до Инсбрук. Нощ, виелица и снеговалежи. Пътищата били покрити със сняг, уличните лампи били угасени от пориви на вятъра и всичко наоколо изглеждало като бяла тишина.
Анна Вайс, тридесет и двегодишна жена в осмия месец на бременността, седяла зад волана на стар Форд, стискайки здраво волана с две ръце. Съпругът ѝ, Томас, бил останал в града в командировка и Анна решила сама да отиде до родилния дом, когато контракциите започнали преждевременно.
Вече била на половината път, когато снеговалежът се засилил толкова много, че дори капакът на колата ѝ бил невидим. Колелата се въртели, а фаровете разкривали само вихрушки снежен прах в тъмнината. Сърцето на Анна започнало да бие учестено – не само от болка, но и от страх. Телефонът нямал обхват, радиото било безмълвно и навсякъде наоколо се чувал само ревът на вятъра и бялата лудост.
И изведнъж…
Точно пред колата, сякаш от нищото, се появи огромен елен.
Той стоеше на пътя, в пороите от снежна буря, масивните му рога, покрити със скреж, и я гледаше неподвижно. Очите на животното светеха в отразената светлина на фаровете – като два кехлибарени фенера. Анна натисна спирачките – колелата се подхлъзнаха, колата се подхлъзна и се отклони в канавка.
Ударът беше мек – в снежна преспа. Но двигателят заглъхна.
Тишина. Само воят на вятъра и неистовото биене на сърцето ѝ.
Анна се опита да запали двигателя – без резултат. И тогава нова вълна от болка стисна стомаха ѝ.
„Не, не, не сега…“ – прошепна тя, стискайки стомаха си.
Изведнъж отново се чу движение извън прозореца. Еленът се приближи. Дъхът му се виждаше в студения въздух, пара се виеше като дим. Той притисна муцуната си към стъклото, сякаш проверяваше дали е жива.
Ана затвори очи – помисли си, че губи съзнание. Но тогава чу… звук.
Някъде в далечината – лай на куче.
Тя отвори вратата веднага щом излезе навън. Сняг я биеше в лицето, вятърът виеше. Еленът отстъпи няколко крачки назад, погледна я, след което се обърна и бавно тръгна по пътя.
Ана, без да разбира защо, го последва. Вървеше, стискайки корема си, олюляваше се, падаше в снега, но продължаваше. Еленът се движеше равномерно, уверено, обръщайки се от време на време – сякаш я чакаше.
Вървяха така около десет минути, докато отпред се появи слаба светлина.
Фенер. Къща.
Беше стара планинска станция, затворена през зимата, но онази нощ един мъж беше прекарал нощта там – пенсионер и бивш лесовъд на име Йозеф Крамер. Той чу кучето си да лае, излезе с фенерче и не можа да повярва на очите си, когато видя бременна жена да следва огромен елен.
Той изтича, помогна ѝ да се прибере, запали печката и извика спасители по радиото. Час по-късно Анна вече раждаше. И именно Йозеф роди бебето – момиче.
Когато снежната буря утихна сутринта и спасителите стигнаха до станцията, първото нещо, което видяха близо до къщата, бяха еленски следи, водещи право към вратата… и изчезващи в гората.
По-късно Анна каза, че не го е виждала насън – усетила е топлина и увереност, докато го е следвала.
По-късно Йозеф каза:
„Преди около десет години в тези краища живееше огромен елен, когото наричахме Пазителят. Не го бяхме виждали отдавна… но очевидно се е върнал онази нощ.“
Бебето беше кръстено Елиза, от Елх, немската дума за „елен“. И всяка година, когато дойде зимата и снегът покрие планините, Анна и дъщеря ѝ идват на тази станция. Момичето винаги поглежда към гората и шепне: „Мамо, виж… той е там.“
И никой не се изненадва, ако някъде в далечината, на границата между снега и боровете, проблесне силуетът на голям елен със скреж по рогата.
