Тази история се разигра в малко индийско селце на брега на река Нармада. Там децата се къпят сутрин, а жените перат дрехите си по залез слънце. Никой не е очаквал, че един обикновен топъл ден ще се превърне в истинско чудо.
В покрайнините на селото живееше глутница бездомни кучета. Сред тях имаше мъничко кученце – червено, кльощаво, с големи уши. Казваше се Тико. Децата често го хранеха с торти и мляко, а той беше свикнал да тича по брега, играейки в плитчините.
В този ден слънцето беше високо и въздухът трептеше от жега. Тико се затича към водата да пие. Изведнъж се чу плисък – и всичко се случи за секунди. Мощната челюст на крокодил се показа от мътната река. Кученцето изписка – и изчезна под водата.
Хората на брега изкрещяха, но никой нямаше време да се помръдне.
Никой – освен нея.
Малка сива маймунка седеше на близкото дърво. Казваше се Чика. Беше кротка – често идваше в храма за плодове. Но в този момент скочи от клона без да се замисля.
Всички я гледаха как се гмурна в реката с невероятна скорост. Вълните се плискаха във всички посоки, водата се бълбукаше. Крокодилът, усещайки движението, се обърна. Но маймунката вече беше сграбчила звяра за опашката. Тя рязко се дръпна, изпращайки фонтан от вода около себе си, но Чика не го пусна.
Няколко мига по-късно тя се гмурна – и изплува с нещо в лапите си.
Беше Тико. Малка, мокра, почти безжизнена.
Тя скочи обратно на брега, притискайки кученцето към гърдите си. Хората се затичаха нагоре. Крокодилът изчезна в дълбините и водата отново се успокои. Маймунката внимателно постави кученцето на пясъка и като човек започна да облизва козината му, побутвайки муцуната му.
След няколко секунди то започна да диша. Тихо. После по-силно.
Кученцето изскимтя. Тълпата ахна.
Маймуната седна до него, държейки Тико в лапите си, и погледна хората – сякаш искаше да се увери, че вече е в безопасност.
Тази сцена продължи само минута, но цялото село говореше за нея. Жреците на храма нарекоха Тико „душата на реката“. Хората започнаха да ѝ носят банани и ядки, а селото дори построи малко светилище с картина на маймуна, държаща кученце, на стената.
Тико израсна силно, смело куче. Често тичаше по едни и същи брегове и, казват, всеки път, когато чуеше вик на маймуни някъде по върховете на дърветата, вдигаше глава и тихо скимтеше – сякаш разпознаваше гласа ѝ.
