Стаята била украсена до последния детайл. Бели панделки, свещи, аромат на свежи цветя. Гостите си бъбрели тихо, оркестърът свирел нежна мелодия, а младоженецът стоял пред олтара, опитвайки се да не трепери от вълнение.
Всички чакали булката. Когато тя се появила, стаята изглеждала замръзнала – сияйна, красива, с лека усмивка и блясък в очите. Тя тръгнала към него бавно, сякаш ходела по въздух. Щастието било в погледа ѝ, увереност във всяка стъпка.
Стояли един срещу друг, хванати за ръце. Свещеникът произнесъл думите, които толкова дълго чакали. И изведнъж – кратък звук за известие. Телефон.
Булката трепнала. Гостите се засмяли, мислейки си, че е съвпадение. Но тя бавно бръкнала под роклята си, извадила малък бял телефон и, виждайки съобщението, пребледняла.
Прочела няколко думи – и сякаш цялата светлина в очите ѝ угаснала. Лицето ѝ се промени, устните ѝ трепереха, а сълзи се стичаха по бузите ѝ.
„Не…“ прошепна тя, отстъпвайки крачка назад.
Всички замръзнаха. Младоженецът протегна ръка към нея объркано, но тя рязко го отблъсна, обърна се и изтича от залата, оставяйки зад себе си шлейфа на роклята си и шокираните погледи.
По-късно стана ясно: съобщението беше дошло от мъжа, когото беше смятала за мъртъв.
