Гората беше тиха, окъпана в мекото августовско слънце. Въздухът миришеше на сух бор, прах и нещо старо – сякаш времето тук беше спряло.
Двама приятели, Артьом и Лео, караха по изоставен горски път с мотоциклети. Те често предприемаха такива пътувания: само за да избягат от града, да слушат рева на двигателя и вятъра и да почувстват, че светът около тях е все още жив.
В този ден всичко беше както обикновено. Каските блестяха на слънцето, веригите блестяха, музиката гърмеше от високоговорителите. Но на завой, където пътят свършваше при стар, потънал мост, Артьом рязко натисна газта.
„Чакай… видя ли това?“, извика той в слушалките си.
„Какво?“, попита Лео, приближавайки се.
Артьом посочи към края на пътя. Там, между храстите, лежеше стара, тъмна чанта. Износена, мръсна, със скъсана каишка. Изглеждаше сякаш е била изхвърлена преди много години.
— Вероятно боклук — сви рамене Лео.
Но Артьом не отмести поглед.
— Чакай… сякаш се движеше.
Лео се засмя:
— Гледал ли си твърде много филми на ужасите?
Но когато се приближиха, дори той замълча.
Чантата наистина се движеше. Едва забележимо, сякаш нещо дишаше вътре.
Артьом се наведе и побутна ръба с ботуша си.
Тишина. Само леко шумолене.
Той клекна и внимателно разкопча ципа на чантата наполовина. Миризма на влага, бензин и нещо живо нахлу в носа му.
— Уф, какво има там? „— попита Лео, навеждайки се.
— Не знам… мръсни парцали… — Артьом вдигна кълбото плат и отдолу се чу слабо скърцане.
И двамата замръзнаха.
Артьом внимателно отстрани останалия плат — и под него видя две малки снопчета.
Две котенца. Сиво и бяло, треперещи, покрити с мръсотия и прах. Очите им бяха едва отворени, лапите им слаби като клечки кибрит.
— О, Боже… живи са! — въздъхна Лео.
Едното котенце мяука тихо, другото дори не помръдна.
Приятелите бяха объркани.
— Кой би могъл да направи такова нещо? — каза Артьом, гледайки малките телца. — Да ги остави така, в пустошта…
Лео стисна юмруци:
— Хората понякога са по-лоши от животните.
Бързо намериха бутилка с вода в раницата, наляха малко в капака и я поднесоха до муцуните си. Сивото котенце започна да пие — лакомо, слабо, но отчаяно. Бялото само стенеше. тихо.
„Не можем да ги оставим тук“, каза твърдо Артьом.
Лео кимна:
„Ще ги вземем с нас.“
Сложиха суитчър в багажника, сложиха котенцата вътре и внимателно потеглиха обратно.
Слънцето залязваше, въздухът ставаше по-хладен и гората сякаш ги наблюдаваше.
Пътуването до вкъщи им се струваше безкрайно. Приятелите караха бавно, едва говорейки. Всеки път, когато двигателят изревеше твърде силно, Артьом се обръщаше, за да провери дали котенцата дишат.
Когато стигнаха до града, първото нещо, което направиха, беше да отидат в денонощна ветеринарна клиника. Ветеринарката, жена на средна възраст с меки очи, взе котенцата в ръцете си.
„Точно навреме…“, каза тя, гледайки ги с лека усмивка. „Ако ги бяхте намерили час по-късно, щеше да е твърде късно.“
Котенцата бяха измити, затоплени и им дадоха капка мляко от пипета. Сивото се оказа момче, бялото – момиче. Лекарят усмихна се:
„И така, спасители? Измислете им имена.“
Льо погледна Артьом:
„Ами Лъки и Хоуп?“
„Подходящи са“, отговори Артьом, наблюдавайки как малките създания заспиват под топлата лампа.
Няколко дни по-късно те отново ги посетиха. Котенцата вече отваряха очи, опитваха се да пълзят и мяукаха по-силно.
Всички в клиниката ги познаваха – „мотоциклетистите, които намериха бебетата“.
Мина седмица. Артьом реши да запази едното за себе си, а Лео – другото. Сега всяка сутрин, когато се срещаха пред гаража, двете котенца – сивото и бялото – седяха едно до друго на седалките на велосипедите, сякаш и те бяха готови за приключения. 🐾
И всеки път, когато минаваха по този горски път, те забавяха ход, поглеждаха към храстите и се усмихваха мълчаливо.
Защото понякога животът ти подхвърля не предизвикателство, а подарък – просто в мръсна стара торба насред гората.
