Случи се в началото на октомври. Въздухът вече миришеше на есен – мокри листа, ръждясали парапети, дим от комини. Вървях от работа, по пряк път през стара индустриална зона, където някога се е намирала текстилна фабрика. Сега останаха само порутени сгради, ръждясали порти и тишина, нарушавана само от ехото на собствените ми стъпки. Обикновено не се бавех там.
Но този ден чух тихо, жално мяукане. Отначало си помислих, че си го въобразявам – може би вятърът. Но звукът се появи отново, малко по-силен, по-пронизителен. Идваше отзад стар склад, където земята беше обрасла със сухи борове и стърчаха парчета арматура.
Спрях. „Кити-кити…“ – извиках. И тогава, изпод ръждясалата решетка, покриваща дренажната яма, се чу отчаян писък. Приближих се – и наистина, видях малко сиво котенце, заклещено между металните пръти. То протягаше лапата си, опитвайки се да се измъкне, а очите му бяха огромни и пълни с ужас.
Сърцето ми се сви. Паднах на колене, отметнах косата от лицето си и се опитах да повдигна решетката – беше тежка, сякаш беше забита в земята от години. „Тихо, мъничко… веднага, веднага, ще помогна…“ прошепнах, отблъсквайки се с длани. Котенцето измяука жално и отново потрепна, сякаш се опитваше да покаже нещо.
И точно когато се наведох по-ниско, за да пъхна ръка между прътите, го видях. Отначало не разбрах какво гледам. Долу, под котето, в тъмнината на шахтата, нещо се раздвижи. Помислих си, че е плъх. Но после тъмнината леко се разсея и човешко лице се показа изпод слоя пръст.
Беше бледо, покрито с пръст, с празни, стъклени очи, вперени право в мен. Отдръпнах се и паднах на земята, ударих се в лакътя. За секунда просто не можех да дишам. После погледнах отново – и сърцето ми се сви. Не беше просто лице. Ръка се протягаше изпод решетките, сякаш замръзнала, опитвайки се да се изкачи.
Скочих, грабнах телефона си и включих фенерчето. Лъч светлина прониза тъмнината и видях, че под котето има дълбока дупка, почти кладенец, спускаща се на три метра дълбочина. На дъното лежеше стар костюм, ръждясала каска и тяло, полуразложено, но все още видимо. Котето седеше точно над него. Прилоша ми от страх.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да набера номера. Обадих се в полицията. Когато пристигнаха, вече беше тъмно. Фаровете на колите осветяваха мястото и всичко изглеждаше някак нереално – като сцена от филм. Котето беше първото, което беше извадено. Малко и треперещо, то веднага се залепи за мен. Служителите отвориха решетката, слязоха и извадиха тялото. По-късно се оказа, че това е работник, изчезнал в този завод шестнадесет години по-рано по време на инцидент. Никой не го беше намерил – срутване беше блокирало част от тунела и разследването беше прекратено.
Отне ми много време да се успокоя. Котенцето остана с мен. Кръстих го Късметлия – от думата „късметлия“. Но понякога, когато седи до прозореца и се взира в тъмнината, се хващам, че си мисля, че тогава не е просто викал за помощ. Викал е, за да бъде намерен и двамата.
Понякога съдбата избира най-малкия, за да разреши най-големите мистерии. А понякога мяукането в тишината не е просто зов на котенце… а ехо от миналото, което най-накрая е чакало да бъде чуто.
