Това се случи в малко селце на юг. Лятната жега се задържа дори през нощта и 62-годишният Николай излезе да спи на верандата – на чист въздух, под звездите. Къщата беше стара и скърцаща, заобиколена от високи плевели, където често се криеха гущери, жаби… и нещо още по-страшно. Той легна на старо одеяло, пъхна глава под мишница и заспа, слушайки чуруликането на скакалци.
Часовникът показваше около три сутринта. Луната беше в небето, а сенките от ябълковото дърво падаха по стъпалата. И изведнъж нещо дълго и тъмно се изплъзна тихо, почти безшумно, изпод оградата. Змия.
Движеше се бавно, в змийска извивка, едва шумолейки. Тя пропълзя до стъпалата, вдигна глава и езикът ѝ профуча във въздуха. Усети топлината на спящ мъж. Още един миг и тялото ѝ беше до ръката му.
В този момент съседката, леля Галя, излезе на двора — не можеше да спи и отиде да донесе вода от кладенеца. Погледна към къщата на Николай и замръзна. Ето го на верандата, спеше спокойно. А до лакътя му се сви змия.
Тя дори не можеше да извика — просто сложи ръка на устните си. После грабна празна кофа от земята и тихо, почти без дъх, хвърли камъче към оградата. Чу се звук — лек, но достатъчен, за да обърне змията глава. За секунда тя се разсея, изправи се — и тогава Николай се раздвижи.
Змията се стегна. Струваше ѝ се, че само след миг щеше да удари.
Старото, но вярно куче на Николай, Барон, изскочи изпод масата до вратата. Втурна се право към верандата, ръмжейки и лаейки. Змията изсъска гневно и се стрелна настрани, но Барон беше по-бърз: той замахна с лапа, захапа със зъби и я хвърли в тревата. Змията изсъска, опита се да изпълзи и изчезна зад оградата.
Николай се събуди, стреснат от лая. Седна и разтърка очи – и ето го пред него Барон, който стоеше на пост, с вдигната опашка и настръхнала козина. Съседът изтича навън, крещейки:
„Коля! Тя едва не те ухапа!“
Погледна надолу – и едва тогава осъзна колко близо е била смъртта.
На следващата сутрин той дълго галеше Барон, хранеше го с месо, без да откъсва поглед. Кучето лежеше в краката му, сякаш нищо не се беше случило. По-късно Николай сложи табела на старата веранда:
„Тук живее човекът, чийто живот му беше даден от куче.“
Оттогава нататък, всяка вечер преди лягане, той казваше:
„Е, Бароне, сега сме заедно на смяна?“
И кучето винаги отговаряше с тиха, уверена въздишка.
