Тя дълго и упорито мислила дали да се съгласи. Той бил почти два пъти по-възрастен от нея – сериозен, богат и галантен. Говорил красиво, донесъл цветя и обещал „спокоен живот без тревоги“. Всичките ѝ приятелки шепнели:
„Тя просто иска пари.“ Но момичето вярвало, че това е шанс за нов живот. И казала „да“.
Сватбата била луксозна – бели рози, музика, смях. А после – имение край морето, огромни прозорци, позлатени картини, копринени завеси. Сякаш приказка е започнала. Но още в първата вечер момичето усетило нещо странно. Къща, в която всичко дишало миналото.
В спалнята стоял античен скрин, с дамска кутия за бижута с нейните инициали. Тя я отворила – вътре имало пръстен със смарагд и сухо цвете. Съпругът ѝ внезапно влязъл и тихо затворил капака:
„Не го пипай.“ Това е спомен.
По стените висял портрет на жена. Очите ѝ сякаш следваха всяка нейна стъпка. Слугите избягваха да говорят за нея, а съпругът ѝ се мрачеше само ако разговорът засегнеше миналото. Тишина, от която човек настръхва.
Една нощ момичето се събуди от шумолене на стъпки. Съпругът ѝ спеше до нея. Тя излезе в коридора – нямаше никой. Само завесите се полюшваха, сякаш някой беше минал. Когато се върна, кутията с бижута беше отново отворена.
А пръстенът го нямаше.
На следващата сутрин съпругът ѝ изглеждаше блед, сякаш не беше спал. Каза само едно:
„Спокойствието тук не трябва да се нарушава.“
По-късно момичето чу шепота на слугите. Те шепнеха, че предишната господарка се е удавила, но тялото ѝ никога не е намерено. Оттогава господарят ѝ сякаш живееше между миналото и настоящето.
Същата нощ тя видя съпруга си да стои до прозореца и да говори сам със себе си.
„Простете ми… Не исках…“ прошепна той.
Утрото, което промени всичко
На разсъмване момичето реши да си тръгне. Събра си багажа, но се обърна и видя съпруга си да стои на вратата. Той държеше пръстен със смарагд.
Той се приближи и каза:
„Трябва да знаеш защо те избрах…“
И това, което чу след това, я накара да запомни тази къща край морето завинаги.
