Нощта беше черна като въглища. Сняг валеше на пластове, вятърът виеше, сякаш искаше да откъсне всичко живо от земята. Някъде на пуста магистрала, на десетки километри от най-близкия град, стоеше стар микробус, затънал в снежни преспи до колелата. Двигателят беше загасил, акумулаторът беше изтощен.
Вътре имаше само слабата светлина на фенерче и жена, стискаща корема си. Казваше се Емилия Бранд, на тридесет години, бездомна, сама. Съдбата я беше изтощила до последната капка. Беше загубила дома си, работата си, съпруга си и после последната си надежда. Но детето – това, което растеше вътре – оставаше единствената ѝ светлина.
И сега, насред снежна пустиня, тази светлина щеше да се роди – в най-страшния момент. Тя знаеше, че няма да има помощ. Телефонът ѝ беше мъртъв, нямаше коли, пътищата бяха затрупани със сняг. Всяка контракция пронизваше тялото ѝ с болка, дъхът ѝ излизаше на облаци пара. Тя разпростря стари якета на пода, опитвайки се да не крещи, но вятърът все още заглушаваше звуците. „Дръж се, скъпа… дръж се още малко“, прошепна тя през сълзи.
Но силите ѝ се изпаряваха. Слана се промъкваше под дрехите ѝ, пръстите ѝ бяха изтръпнали, очите ѝ се затваряха от умора. Емилия почти не усещаше болката вече – само тихо желание бебето поне да има време да диша… дори за секунда. И тогава – рев. Отначало слаб, после по-силен. Ревът на двигателите проряза виелицата.
Няколко ослепителни лъча светлина пронизаха снежния саван. Емилия погледна нагоре. Десет мотоциклета излязоха от бурята, сякаш от друг свят. Огромни мотоциклети с мигащи фарове и ревящи двигатели.
Пред тях се издигаше мъж с кожено яке с надпис „Железно братство“. Лицето му беше покрито със скреж, очите му се присвиваха срещу снега. „По дяволите, виждате ли това?!“, извика някой. „Има кола!“, мотористите спряха, скочиха и хукнаха към микробуса. Един от тях разби вратата. Отвътре се чу слаб писък. Жена, бледа и потна, се хвана за корема. „Ражда!“, извика един от тях. „Побързайте, момчета, донесете одеяла!“, действаха без думи.
Един от тях свали якето си и го сложи под главата на Емилия. Друг включи фаровете на всички мотоциклети, за да създаде поне малко светлина. Трети донесе аптечка. Сняг се вихреше около тях, но в този кръг сякаш се появи остров от топлина и решителност. Водачът, висок мъж на име Маркъс, коленичи до тях.
„Чуй ме, мила“, каза той спокойно. „С теб сме. Можеш да го направиш.“ Тя го погледна през мараня от болка и едва успя да издиша.
„Не мога…“ „Можеш“, каза той твърдо. „Сега или никога.“
Вятърът виеше навън, но вътре всичко сякаш замря. Няколко дълги минути – писъци, дишане, команди, сняг, пара, ръце, стискащи нейните… И изведнъж – детски плач. Чист, пронизителен, жив.
Един от мотористите, с треперещи ръце, уви бебето в копринен шал; някой му даде ризата си. Емилия се разплака, без да вярва, че чува този звук. „Момиче е“, каза Маркъс, усмихвайки се. „Силно, като майка си.“ Те направиха импровизиран подслон от моторите си, за да предпазят жената и детето от вятъра.
Едно от момчетата се свърза по радиото с най-близкия град и извика линейка. Когато спасителите пристигнаха, мотористите все още стояха наоколо, загрявайки двигателите си, за да стоплят въздуха. Докато лекарят извозваше Емилия и бебето, тя се усмихна слабо на Маркъс: „Защо изобщо беше тук?“ Той сви рамене:
„Всяка година на този ден караме по този път. Днес е денят, в който почина нашият приятел. Винаги спираме, когато усетим, че някой се нуждае от помощ.“
Тя не можа да отговори. Просто прегърна дъщеря си и погледна през прозореца на линейката. Снегът отново започна да се вихри, но сред белотата тя видя десет светлини, които бавно изчезваха в тъмнината.
Оттогава нататък, всяка година, когато дойдеше зимата, група мотористи идваха в болницата в този град. Те носеха играчки, одеяла и бонбони за децата. И винаги в един и същи ден.
Защото онази нощ, в бурята и снега, те станаха нещо повече от просто братя на пътя. Те станаха ангели на виелицата.
