Ранно утро в малък европейски град. Тесни улички, мокри павета след нощния дъжд, прохладен въздух и мирис на кафе от отворените кафенета. Хората бързаха за работа, някой караше велосипед, други отваряха магазина на ъгъла. Всичко вървеше по старому.
По една от улиците вървеше момче — с раница, със слушалки, замислено. До него тичаше кучето му — голяма овчарка с умни очи. Тя винаги го придружаваше до училище и обикновено вървеше спокойно. Но днес беше различно.
Кучето постоянно се наостряше: то се оглеждаше, то спираше, дърпаше поводката, сякаш усещаше нещо. Момчето се усмихна раздразнено:
— Хайде, върви, всичко е наред…
Той стъпи на пешеходната пътека и в същия момент овчарката го дръпна рязко назад, толкова силно, че той падна на тротоара.
В следващия миг по улицата с рев премина огромен камион. Той се подхлъзна на мократа настилка, спирачките изскърцаха, шофьорът отчаяно натискаше клаксона. Колата се блъсна в металните огради, искри се разпръснаха, минувачите извикаха.
Ако не беше рязкото движение на кучето, момчето щеше да се озове точно под колелата.
Той седеше на тротоара, без да мърда, и гледаше облаците дим и счупените витрини. Кучето стоеше до него и трепереше, но не от страх, а от напрежение. Погледът му беше упорит, сякаш знаеше, че всичко вече е минало.
Шофьорът изтича от кабината, блед, объркан:
— Боже, дете! Не успях да спра… спирачките отказаха!
Вече се беше събрала тълпа. Хората въздишаха, някой снимаше с телефона си, друг галеше кучето по главата. Всички разбираха едно: ако не беше тя, щеше да се случи трагедия.
След час пътят беше затворен, дойдоха полицаи, чистачи, журналисти. На фона на разбития камион стояха момчето и кучето му – мокри от дъжда, изцапани с кал, но живи.
Фотографът направи снимка – момчето прегръща кучето, а до тях лежи скъсана каишка.
След това снимката се появи във всички новини:
„Вярна кучка спаси дете от смърт – секунди преди катастрофата”.
Оттогава в този град всички познаваха овчарката. Хората се усмихваха, минавайки покрай нея, и казваха:
„Ето я, същата кучка. Герой без думи“.
А момчето всеки ден минаваше по същия път, държейки я за новата, здрава каишка.
Той вече не слагаше слушалки.
И всеки път, минавайки през същото кръстовище, той притискаше ръката си малко по-силно към врата ѝ – като благодарност за втория живот.
