Беше обикновен сив следобед. Студен вятър, мъгла, витрините на магазините отразяваха неоновите табели. Тийнейджърът стоеше на пешеходната пътека, слушаше музика и мислеше за себе си — за училището, за досадните уроци, за мечтите, които изглеждаха далечни.
И изведнъж — глух звук от падане.
На тротоара, недалеч от спирката, падна възрастен мъж. Чантата изплъзна от ръцете му, продуктите се разпръснаха по асфалта. Хората минаваха покрай него – някой хвърляше бърз поглед, друг отвръщаше поглед. Само момчето свали слушалките, приближи се и му помогна да се изправи.
— Внимателно… всичко наред ли е?
— Ах, синко… подхлъзнах се — старецът дишаше тежко — нищо, сега…
Момчето помогна да събере продуктите, настани го на пейката, извади бутилка вода от раницата си. Старецът се усмихна:
— Благодаря, момче. Сега не често срещаш хора, които просто ще спрат.
Той искаше да си тръгне, но момчето настоя да изчака автобуса. Старецът кимна благодарно и тихо каза:
— Знаеш ли, доброто се връща. Винаги. Само че не веднага.
Момчето не обърна внимание на това. Помогна и забрави. Обикновен ден, обикновен жест.
Мина седмица.
Студът се засили, заваля сняг. Момчето се връщаше от училище, когато пред входа видя позната фигура. Същият старец стоеше, опирайки се на бастуна си, и държеше в ръцете си малък куфар.
— Здравей — каза той, усмихвайки се. — Чаках те.
Момчето се обърка:
„Вие… добре ли сте? Защо дойдохте?“
„Исках да си върна дълга“, отговори тихо старецът. „Но не с пари.“
Той протегна куфара. Тежък, стар, с метални ъгли.
„Вземи го. Това е за теб.“
„Но аз не мога…“ – започна момчето, но старецът го прекъсна:
„Можеш. Вътре има нещо, което ще ти е полезно, когато пораснеш.“
И без да му даде възможност да обясни нищо, той се обърна и си тръгна, стъпвайки внимателно по снега.
Момчето стоеше, без да знае какво да прави. После занесе куфара у дома и го остави на масата.
Вътре имаше стари книги, карта на Европа, сгъната военна униформа и писмо.
На пожълтялата хартия беше написано:
„Някога ми помогнаха по същия начин, по който ти ми помогна. Тогава бях сигурен, че в света вече няма доброта. Но тя съществува – ако поне един човек не мине безразлично. Този куфар принадлежеше на сина ми. Нека сега ти бъде полезен.“
Момчето седеше, четеше и не вярваше. На дъното на куфара лежеше малка кутийка – вътре имаше часовник, който беше спрял точно в деня, когато момчето помогна на стареца.
Той така и не разбра кой беше този човек, откъде дойде и къде изчезна след това. Но оттогава разбра едно: всяко действие е верига, която се връща. Понякога – след седмица, понякога – през целия живот.
