Това се случи сутринта, когато гарата вече бръмчеше като кошер. По високоговорителя се чуха съобщения за влаковете, хората бързаха с куфарите си, а въздухът миришеше на кафе и дъжд.
На перона стоеше мъж — обикновен човек, облечен с яке и раница. Чакаше влака си, както стотици други.
До него стоеше възрастен пътник — сивокос, с бастун, държейки билет в ръка. Изглеждаше уморен, но се усмихваше — говореше с някого по телефона:
— Да, да, почти съм стигнал… чакай ме на изхода.
И изведнъж — всичко се случи за секунди.
Мъжът се спъна.
Бастунът му се подхлъзна по плочките, куфарът му излетя от ръката му и той падна право на релсите. 😱
Тълпата изкрещя. Някой замръзна, някой извика:
— Има влак!
В далечината вече се чуваше тътенът на приближаващ влак. Машинистът натисна клаксона, спирачките изскърцаха, но беше ясно, че няма да успее.
И тогава мъжът с якето скочи.
Без колебание, без страх. Просто скочи.
Той се затича към стареца, който лежеше там, неспособен да се изправи, хвана го за раменете и се опита да го повдигне. Релсите бяха хлъзгави, шумът оглушителен, вятърът от приближаващия влак вече духаше в лицето му.
„Ставай! Бързо!“, извика той.
Старецът изстена, кракът му се заклещи между траверсите. Помощникът над него протегна ръка, викайки:
„По-бързо!“
Накрая той издърпа крака му и бутна стареца нагоре. Тълпата го дърпаше за ръцете, освобождавайки го.
И точно когато старецът беше повдигнат, машинистът вече натискаше спирачките, а влакът беше само на няколко метра.
Всички си мислеха, че няма да успее.
Но мъжът се наведе и падна между релсите, където минаваше кабелният канал. Влакът мина точно над него, ревящ и гърмящ, вятърът го биеше в ушите, пясък летеше в очите му.
Секунда… две… десет…
И изведнъж – тишина.
Когато влакът спря, никой на перона не дишаше.
Някой извика:
„Жив е! Там е!“
Мъжът се изправи бавно и се изправи, покрит с прах и синини, но невредим. Тълпата избухна в аплодисменти. Хората викаха, плачеха, а някой снимаше с телефоните си.
Възрастен пътник се приближи до него, треперещ, и го прегърна:
„Ти ми спаси живота… сине, дори не знам името ти.“
„Няма значение“, усмихна се мъжът. „Най-важното е, че най-накрая идваш.“
Полиция, лекари, журналисти – всички бяха в хаос. Но той не остана, не чакаше камери или похвали. Просто взе раницата си и си тръгна.
Очевидци по-късно съобщиха, че машинистът излязъл от кабината през сълзи:
„Ако не беше той, нямаше да оцелея.“
И сега, на перона, където всичко се случи, виси малка плакетка:
„Тук един човек спаси друг. Защото не можеше да постъпи иначе.“
