Беше типичен пролетен ден в двора: влажна пръст след нощния дъжд, миризма на влага, врабчета, подскачащи по тревата. Всичко беше познато и спокойно. Тя излезе в градината, за да пресади няколко храста и най-накрая да подреди цветната леха. Гребло, кофа, ръкавици – нищо необичайно.
Но когато лопатата удари земята, се чу странен, леко хрущящ звук. Тя се наведе и видя нещо бяло, намазано с глина, в бучките пръст. Отначало си помисли, че са пластмасови гранули, може би някой случайно е разсипал някакъв пълнител от детски играчки или декоративни топки. Малки, идеално кръгли, полупрозрачни, събрани на стегнати гроздове, като грозде. Но щом ги докосна с ръкавицата си, отнякъде дълбоко в земята се чу тих шумолещ звук.
Тя замръзна. Сърцето ѝ започна да бие по-бързо в гърдите ѝ. Тези „топки“ бяха живи.
За да се увери, тя внимателно отлепи горния слой пръст. И тогава видя, че белите, кръгли форми са подредени в уплътнена камера – сякаш някой нарочно е построил гнездо около тях. Земята беше плътно утъпкана, като малка пещера – спретната, сякаш изработена на ръка… или от някой също толкова умел.
Тя осъзна, че това са яйца. И имаше много от тях. Десетки. Твърде много за нещо малко. Усети студ отвътре.
Мислите ѝ препускаха: „Какво е това? Птица? Влечуго? Змия?…“
Но птиците не снасят яйца в земята. Змиите рядко го правят и гнездата им изглеждат различно. И тогава спомен проблесна през ума ѝ: веднъж беше чела, че някои насекоми изграждат подземни камери и снасят яйцата си там.
И сякаш потвърждавайки подозренията ѝ, нещо изпълзя от ръба на счупената буца.
Тъмно, масивно тяло. Дебело, с лъскава хитинова повърхност. Дълги, бавни движения. Беше гигантски бръмбар. Или, по-точно, женската му. И тя се опитваше да затвори гнездото, бутайки земята назад със силното си, роговато „лице“.
Вълна от първичен ужас я заля.
Защото осъзна:
Това беше гнездото на къртица. Същата, наречена „земен рак“, „живата бормашина“, „разрушената мечта на градинаря“, която може да изкопае цяла градина, унищожавайки корените на растенията за броени дни.
И това беше гнездото на бъдеща колония.
Тя преглътна. Дворът беше нейната гордост. Градинските лехи бяха нейното хоби и нейната цел. Ако оставише това гнездо на мира, след няколко седмици тук щяха да има десетки ненаситни къртици, способни да превърнат почвата в пустиня.
Тя се взираше дълго в тази пулсираща, жива маса от бели топки. Имаше нещо първично в нея: борбата на природата за пространство, животът, скрит под земята, разгръщащ се точно под носа ни, докато се преструвахме, че контролираме.
Но сега имаше само едно решение.
Тя взе лопата. Тя си пое дълбоко въздух. И вдигна целия хват наведнъж.
Нямаше радост, нямаше облекчение. Само чувството, че е прехванала момента, в който природата се опитваше да си върне територията.
И че в този момент тя не беше господар, а просто участник.
