В този септемврийски ден Анна, 67-годишна пенсионерка от малко село близо до Кострома, отишла в гората, както правела всяка есен. Кошница, нож, термос с чай – всичко било познато и спокойно. Сутринта била хладна, но слънчева: златни листа се вихрели във въздуха, земята миришела на гъби и мъх.
Ана вървяла по познатата пътека, тананикайки си стара песен. Гората била нейното убежище – място, където не ѝ се налагало да мисли за суматохата на живота и болестите. Тя вървяла все по-далеч и по-далеч, радваща се, че никой не е нарушил любимата ѝ поляна.
Под смърча блестяли шапките на медените гъби, а малко по-нататък – трепетлики, твърди като играчки. Кошницата бързо се напълнила. Но щом прекрачила паднал ствол, земята под краката ѝ внезапно се разтресла. Първо се чуло тъпо хрущене, сякаш лед се чупел под тежест, а след това – дупка.
Анна дори нямаше време да извика. Земята се поддаде под краката ѝ и тя падна заедно с буци пръст и листа. Всичко отне няколко секунди – ударът, болката в крака ѝ, тъмнината. Когато се свести, всичко беше тихо. Само някъде горе проблясваше слаб проблясък светлина – това беше небето. Анна лежеше на влажната земя, обгърната от студ и миризма на гниене. Опита се да се изправи – кракът я болеше, но можеше да се движи.
Огледа се. Стените на ямата бяха неравни, пръстени, забити в корените на дърветата. Беше висока поне четири метра. Тя извика: „Хей! Има ли някой? Помощ!“ Ехото отговори, но гората беше тиха.
Тогава, треперейки, Анна извади фенерче от джоба си. Светлината проряза тъмнината – и освети нещо, което накара сърцето ѝ да спре. На няколко метра разстояние, точно в стената на ямата, се виждаше нещо бяло. Отначало тя си помисли, че е корен.
Но при по-внимателно разглеждане осъзна, че е кост. Човешка кост. Тя се отдръпна, удари гръб в стената. Вдигна лъча по-високо и видя, че не е само една кост. Цялата стена беше покрита с останки – ребра, черепи, парчета дрехи, ръждясали копчета. Гнила миризма я нахлу в носа. Анна стоеше там, едва дишайки. „О, Боже мой…“ беше всичко, което прошепна.
Осъзна, че е в нещо повече от яма – старо гробище. Може би от войната. Или може би беше нещо съвсем друго, забравено и ужасяващо. Паникьосана, тя се опита да се изкачи. Но земята се ронеше под ръцете ѝ и всеки път, когато хващаше корен, той се чупеше. Фенерчето се изплъзна и се търкулна към стената – до мястото, където стърчеше черепът.
Черна празнота се извисяваше от очните ѝ кухини. Анна избухна в сълзи. Времето минаваше бавно. Сигурно беше минал час, може би повече. Усети как студът расте, как тъмнината се сгъстява. И изведнъж – звук. Нещо се раздвижи отгоре. Пукане на клони. „Хей!“, изкрещя тя отново. „Има ли някой тук?!“ Нямаше отговор. Но сенките отгоре се движеха.
За секунда ѝ се стори, че някой гледа надолу. Силует. „Помощ!“, изкрещя тя отново. Но вместо отговор, чу тихо шумолене, сякаш някой бавно се отдалечаваше. И тогава Анна забеляза нещо да скърца под краката си. Насочи фенерчето надолу. И беше смаяна.
На пода, точно в краката ѝ, заровена в земята, лежеше стара дървена кутия. Полуизгнила, с железни ъгли. На едно място дъските бяха счупени и нещо метално – като злато – проблясваше отвътре. Тя я докосна внимателно – дъската падна. Вътре имаше древни монети, сребърни кръстове, медали и… куршум, забит в костта на ръката, стърчащ от кутията. Анна се отдръпна, сърцето ѝ биеше лудо.
Това не беше обикновено погребение. Това беше място, където някой някога беше скрил тяло и съкровище заедно. Тя отново погледна нагоре – и замръзна. На ръба на ямата стоеше мъж. С дълга, тъмна мантия с качулка. Той не помръдна. Просто погледна надолу. Фенерчето се изплъзна от ръцете ѝ и угасна.
„Кой си ти?!“, извика тя отчаяно. Тишина. После – тих, дрезгав глас отгоре:
„Никой не трябваше да открива това място…“
Последното нещо, което чу, беше звукът на рушаща се земя отново отгоре.
На следващия ден екип за търсене откри прясна дупка в гората. Кошница с гъби лежеше наблизо, внимателно поставена до дърво. А отдолу – нищо. Нито дупка, нито следи от стъпки.
Само равна земя и странно усещане, че гората знаеше повече, отколкото казваше.
