Случи се през януари, в онзи рядък момент, когато магистралата близо до Твер изглежда безкрайна, бяла и почти безжизнена. Вечерът вече преминаваше в нощ, снегът блещукаше под фаровете, а въздухът беше толкова мразовит, че дори двигателят бръмчеше с глухо, уморено ръмжене.
Връщахме се у дома след новогодишните празници – аз, жена ми и кучето, свити на задната седалка. Радиото тихо съскаше, а навън се носеше лека снежна преспа.
Всичко започна с колата пред нас – сребрист седан. Караше малко по-бързо от нас, уверено, фаровете ѝ светеха постоянно. Но изведнъж, сякаш по някакво абсурдно съвпадение, предната ѝ дясна врата се отвори рязко – точно когато шофирахме.
Проблясък на фарове улови момента: вратата се разтрепери, сняг влетя в колата и тъмни предмети започнаха да излитат от вратата, един след друг. Първо чанта, после някакъв парцал, после нещо лъскаво и кръгло, като капак на буркан.
После, за миг, видях кукла – детска кукла, с овехтяла рокля и една плитка. Вятърът я развя и тя изчезна под колелата. Колата отпред не намали скоростта. Вратата се затръшна в каросерията на колата и странни предмети продължиха да летят по пътя, сякаш някой вътре се опитваше да се отърве от нещо – бързо, отчаяно.
Намалих скоростта и включих аварийните светлини. Друга кола спря зад мен – стар Пасат. Мъж с тъмно яке и шапка, от дъха му излизаше пара. Той се приближи, присвивайки очи срещу снежната буря.
„И ти видя това?“ Приближихме се до мястото, където всичко беше паднало. Снегът беше осеян с кръпки – парчета плат, няколко снимки, стар дневник, почти напоен със сняг, детска ръкавица с бял помпон.
Взех дневника. На корицата имаше котенце и надпис: „Маша, 2003“. Страниците бяха влажни, но думите все още бяха четливи: „Мама каза, че ще си тръгнем и никога няма да се върнем…“ „Татко отново е ядосан. Скрих писмото в кутия под леглото…“
Стоях насред виелицата, държайки този малък дневник, и усещах как студът се промъква не само в пръстите ми, но и под кожата ми. Седанът, междувременно, вече беше изчезнал зад завесата от сняг. Нямаше опит да спра, нямаше сигнал. Само вятърът, носещ фрагменти от нечие чуждо минало на пътя. Мъжът до мен тихо издиша:
„Може би са изхвърляли боклука?“ Поклатих глава.
„Не. Не се изхвърлят такива неща случайно.“ Събрахме всичко, което можехме, и го сложихме в кутия.
Снегът бързо покри следите, сякаш се опитваше да заличи този странен епизод. По-късно предадох находките на полицията. Няколко дни по-късно получих обаждане: собственикът на колата беше намерен. Жена, на тридесет и осем години. Шофирала сама.
Тя каза, че вратата просто не се е затворила правилно и вещите са стари, нежелани, от детството ѝ. Но когато ѝ показали дневника, тя дълго мълчала и след това се разплакала. Оказало се, че тези вещи са всичко, което е останало от по-малката ѝ сестра, която е починала преди двадесет години. Тя ги е носила на сметището, за да „започне отначало“.
И тогава виелица взривила вратата, сякаш самата зима е решила, че миналото не може просто да бъде изхвърлено. И си помислих: може би всичко това се е случило с причина. Може би има неща, които дори снегът не може да погребе.
