Случи се посред обикновен работен ден. Хората пиеха кафе, някои избираха сладкиши за чай, децата гледаха кремообразни кексове през стъклената витрина. Ароматът на ванилия и прясно изпечени изделия изпълваше въздуха – уютен, тих, спокоен.
И изведнъж – глух трясък, сякаш някой беше бутнал металната врата отвън. Продавачката трепна:
„Вероятно вятърът…“
Но вратата отново се разтресе. И тогава – тя се отвори. Огромно, тъмно тяло буквално се разби вътре. Рога. Рамене. Мускули.
Беше бик. Истински, жив, огромен. А очите му бяха толкова големи, че веднага стана ясно, че е уплашен. Хората изкрещяха.
Някой изпусна чаша – керамиката се счупи. Децата веднага се разплакаха. Масите изскърцаха – всички се разбягаха настрани.
Бикът поклати глава и витрината със сладкиши се стовари на пода. Сметана, стъкло, трохички – всичко се превърна в хаос за миг. Но най-лошото не беше, че чупеше всичко. Беше, че не знаеше къде се намира.
Той просто се опитваше да намери изход. Спускаше се между масите, плъзгаше се по плочките, дишаше тежко и закачаше столове с рогата си.
Някои се скриха зад щанда, други изтичаха на улицата, трети стояха вцепенени, неподвижни. И тогава продавачката – ниска жена с брашно по престилката и бледа, избледняла усмивка – пристъпи напред.
Не към бика. А към вратата. Тя просто я отвори широко. И каза тихо, почти шепнешком:
„Върви.“
Бикът спря. Дишаше толкова тежко, че хриптящ звук отекна из целия магазин. Всеки мускул се стегна, сякаш щеше да се втурне назад. Но той погледна светлината. Въздуха. Улицата. И излезе. Просто излезе. Мина секунда. После още една.
И магазинът замръзна – тишината беше толкова гъста, че можеше да се чуе как капка сметана пада на пода. После някой се засмя нервно.
Някой седна на пода. А продавачката издиша бавно и клекна – ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва успяваше да ги държи на коленете си.
По-късно стана ясно, че бикът е избягал от близка ферма. Уплашен от силните шумове, той се освободи, хукна по улицата и случайно се озова пред витрина с ярки светлини – светлината се отразяваше в стъклото и видя там „друг“ бик – своето отражение. Не атакуваше. Търсеше път назад.
Спасителите пристигнаха десет минути по-късно. Бикът стоеше на празния път, дишайки тихо, сякаш най-накрая осъзна, че е свършило. И тогава продавачката каза нещо, което всички запомниха:
„Понякога тези, които чупят неща, просто се страхуват повече от нас.“
И след този ден на вратата на магазина се появи нова малка табела:
„Вход за всеки, който е уморен. Дори и да си бик.“
