Когато донесохме новородената си дъщеря у дома, всичко сякаш най-накрая си дойде на мястото. Топлият блясък на нощната лампа, меките одеяла, малките чорапки на рафта – всичко изглеждаше тихо и безопасно.
А после беше и нашата котка, Луна. Снежнобяла, спокойна и гальовна, взехме я две години преди да се роди бебето ни и през цялата ѝ бременност тя сякаш знаеше, че нещо важно ще се случи.
В началото всичко беше прекрасно: Луна спокойно наблюдаваше бебето от мястото си на перваза на прозореца.
Но след няколко седмици тя се промени.
Всяка вечер, точно в 2:47 ч. сутринта, Луна се приближаваше до креватчето и започваше нервно да крачи около него. Понякога мяукаше тихо, понякога, напротив, се взираше втренчено, без да мига, в тъмнината на стаята.
Отначало си помислихме, че е просто ревност. После, че котката просто иска внимание.
Но поведението ѝ ставаше все по-обсебващо.
Тя седеше до креватчето почти по цял ден. Понякога лягаше на килима до нас, втренчено в някоя точка в ъгъла на стаята. А понякога трепваше, сякаш чуваше нещо, което ние не можехме да чуем.
Една нощ се събудих от Луна, която драскаше по вратата на детската стая. Не просто мяукаше – буквално настояваше да я пуснат вътре.
Когато отворих вратата, тя веднага се затича към креватчето и започна да кръжи тревожно.
Бебето дишаше равномерно, но нещо не беше наред.
Ослушах се.
И изведнъж осъзнах – въздухът в стаята не миришеше както обикновено. Имаше фин, сладникаво-химически мирис. Но много слаб – почти неуловим.
Обадихме се на съпруга ми. Той също го усети. А след това изключи отоплението и отвори прозорците.
На следващата сутрин се обадихме на газов майстор.
Оказа се, че в стената до детската стая има стара тръба, чието състояние дори не знаехме.
Имаше микропукнатина и газ бавно, едва забележимо изтичаше.
Не от онези миризливи – не. От онези, които е почти невъзможно да се усещат.
Тихи, невидими.
Опасни.
Майсторът каза, че ако не беше вентилацията, концентрацията щеше да стане критична до няколко дни.
Стоях по средата на стаята, треперех и гледах Луна.
А Луна просто седеше до креватчето.
Тихо.
Спокойно.
Сякаш знаеше, че всичко е под контрол.
Никога няма да разберем:
дали е усетила миризмата,
или просто е усетила опасност.
Но от онази нощ знам едно нещо със сигурност:
Понякога най-важният защитник в къщата не е този, който говори.
А този, който чувства със сърцето си.
И сега, всяка вечер, когато слагаме мъничето си да спи, Луна ляга до креватчето си —
и никога повече не я изпращаме далеч.
