Зимата в тези краища била сурова – вятърът резал кожата им, а снегът, като безкрайно бяло море, се простирал до хоризонта. Полето отвъд село Николское се смятало за ничия земя: нямало пътеки, нямало подслон – само снежни преспи и самотни стъбла замръзнала трева, надничащи изпод снега.
Същата сутрин четирима ловци – Сергей, Андрей, Виктор и Роман – тръгнали натам да търсят лисицата, която напоследък често се появявала близо до селските пасища.
Но ловът не протекъл както очаквали.
Около половин час по-късно я видели: червена, стройна, козината ѝ блестела в снега като пламъци. Но вместо да избяга, лисицата спряла.
И ги погледнала. Дълго време. Тихо. Право в очите.
След това се обърнала и бавно тръгнала напред, поглеждайки назад, сякаш ги канела да я последват.
„Виждаш ли това?“ прошепна Виктор.
„Тя води“, каза Сергей. И никой не спори.
Четиримата мъже го последваха.
Пътуването беше дълго. Полето изглеждаше безкрайно. Вятърът духаше в гърбовете им, но лисицата вървеше уверено, без да забавя темпото.
И изведнъж, в бялата празнота, те забелязаха нещо тъмно.
Голяма, дълбока, неправилна дупка, почти покрита със сняг.
Лисицата спря на ръба и седна тихо, гледайки надолу.
Сергей пръв се приближи и се наведе.
Това, което видя, го накара да замръзне.
„О, Боже мой…“ изтърси той.
На дъното на дупката, в снега, седеше мъж. Прегърбен, увит в старо палто, блед, изтощен.
„Хей! Чуваш ли ни?!“ извика Роман.
Мъжът вдигна глава.
Очите му бяха замъглени, устните му напукани.
Гласът беше слаб:
„Помощ…“
Само секунда по-късно те осъзнаха кой е.
Това беше Егор Савелиев, охранител на помпената станция, изчезнал преди девет дни. Всички предполагаха, че е загинал в снежна буря. Търсеха го, но не можаха да го намерят.
Беше жив, защото лисица му донесе храна. Полски мишки. Горски плодове. Замръзнали парчета хляб, намерени близо до ферми.
„Тя… ме държеше буден…“ успя да измърмори Егор. „Ако бях спал… щях да умра…“
Сняг се вихреше наоколо, вятърът виеше, но вътре в ямата цареше дълбока тишина.
Ловците хвърлиха въжета, якета – всичко, което можеха. Издърпаха Егор. Увиха го. Подкрепиха го от двете страни.
Когато погледнаха назад, лисицата беше изчезнала. Само огнена опашка проблясваше на фона на снега – и след това изчезна в бялото пространство.
Егор беше откаран в болницата. Той оцеля.
Лекарите казаха, че още един ден и нямаше да има никакъв шанс.
Когато историята се разпространи, някой каза:
„Чудеса се случват и в природата.“
Но старият лесовъд Иван Палич само поклати глава:
„Това не е чудо. Някои животни просто имат по-чисти сърца от хората.“
И оттогава, ако някой в тези краища види червена лисица,
никой не вдига оръжие.
Защото сега всички знаят: понякога спасител идва на четири крака.
