Връщахме се у дома късно вечерта. Магистралата се простираше като гладка сива панделка, а отвън прозореца мъглата вече се сгъстяваше. Почти нямаше коли – от време на време светлини, от време на време звуци. Цареше тишина, в която мислите стават фини и силни.
И изведнъж жена ми каза рязко:
„Спри! Има нещо на пътя.“
Натиснах рязко спирачките. Фаровете видяха странна гледка:
По средата на магистралата седяха видри. Шест видри.
Но това не беше най-поразителното.
Те седяха по двойки, всяка двойка се прегръщаше.
Една видра прегръщаше друга здраво, притисната настрани. А наблизо имаше подобни двойки.
Три малки, пухкави снопчета, сякаш слепени от любов и страх.
„Прегръщат ли се…?“, прошепна синът ми от задната седалка.
Да. Тези малки животни се държаха едно друго с лапи, сякаш се страхуваха да ги пуснат дори за секунда.
Излязохме от колата.
Стъпките по асфалта звучаха твърде силно.
Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно ставаше – във всяка двойка по една видра беше ранена.
Една едва дишаше. Лапите на друга бяха насинени. Третата се задъхваше, гърдите ѝ се повдигаха.
А здравите им партньори – те не си тръгнаха. Не избягаха. Не се скриха.
Държаха се. Просто държаха.
Една голяма възрастна видра от последната двойка ни погледна право в очите. И в погледа ѝ нямаше дивост или страх. Само молба.
Не думи.
Но по-ясно от всеки език:
Не ме вземайте. Не ме оставяйте. Помощ.
Жена ми запуши устата си с ръка, за да не издаде звук. Синът плачеше тихо.
„Татко… Те са семейства, нали?“, попита той.
„Да“, казах аз. „Семейства.“
Обадих се в спасителния център за диви животни.
Операторът каза:
„Просто ги пазете от колите. Не се опитвайте да ги разделяте. Тръгваме.“
И ние стояхме наоколо, образувайки нещо като човешки кръг.
Пускахме бавно преминаващите коли да минат, обяснявахме, сочехме, махахме.
Някой ругаеше. Някой снимаше.
Някой просто кимаше мълчаливо, защото понякога думите са излишни.
Когато специалистите пристигнаха, те се приближиха бавно, много бавно.
А видрите… не се разпръснаха.
Те не се изоставиха една друга.
Те просто се прегърнаха по-силно.
Спасителите внимателно вдигнаха ранените.
А здравите пълзеха след тях, вкопчвайки се в тях, опитвайки се някак си да се задържат.
Не знаех, че сърцето ми може да боли толкова много и да е толкова топло едновременно.
Седмица по-късно получихме обаждане.
И трите ранени видри оцеляха.
Имаха късмет: успяхме да стигнем навреме.
„А тези, които ги прегърнаха“, каза служителят на центъра, „не се отделиха от тях. Те спяха до своите носилки. Пищяха, ако бяха разделени. Сякаш… знаеха какво правят.“
Синът ми слушаше с широко отворени очи.
И той каза нещо, което винаги ще помня:
„Значи, любовта не е, когато е „красива“, а когато е „страшна“. Но ти все още си там.“
Не можах да отговоря.
Просто го прегърнах.
Понякога си мислим, че учим децата да чувстват. Но понякога светът ни учи.
А понякога малките видри на студения тротоар ни учат да бъдем хора.“
