Студена сутрин. Влажен въздух, замъглени прозорци, шумолене на якета и безразлична тишина. Автобусът се подскача по неравностите, радиото пука от високоговорителите. Хората гледат телефоните си, някои дремят, други раздразнено поглеждат часовниците си.
На следващата спирка вратите се отварят и възрастна жена бавно влиза. Дребна, прегърбена, със старо палто и плетена шапка, държейки торбичка. Пръстите ѝ са червени от студа. Плаща билета с дребни пари, като внимателно брои всяка монета.
„Побързай, бабо“, промърморва някой зад нея.
„Извинявай, ще побързам…“, отговаря тя тихо, опитвайки се да не задържа опашката.
Тя се олюлява и автобусът започва да се движи. Жената се държи неловко за парапета, но ръцете ѝ треперят и торбичката се изплъзва от пръстите ѝ. Картофи се разпръскват по пода, хляб пада в пътеката.
„Ето!“ – казва силно млада жена със слушалки и дълги мигли до прозореца. „Както винаги. Не могат да го държат и тогава всички останали са виновни.“
Възрастната жена се навежда и вдига картофите. Хората гледат, но никой не помага.
„Съжалявам, скъпа“, прошепва тя. „Ръцете ми губят контрол…“
Момичето превърта очи, сваля слушалката си и се усмихва:
„Може би трябва да си остана вкъщи, ако е твърде трудно? Или доставка на хранителни стоки – никога не съм чувала за това?“
Няколко пътници се споглеждат, някой се изкиска тихо. Възрастната жена мълчи. Тя просто седи тежко на ръба на седалката си и стиска чантата си към себе си.
След няколко спирки шофьорът се обръща, леко повишавайки глас:
„Хора, отстъпете мястото си. Това е Мария Петровна!“
В колата настъпва пауза. Шофьорът продължава:
„Живях с нея веднъж, след като загубих майка си. Тя ме приюти, нахрани ме, помогна ми да завърша училище… Най-милата жена. Ако не беше тя, може би нямаше да оцелея.“
Всички глави се обръщат към възрастната жена. Момичето до прозореца пребледнява. Поглежда жената, която току-що е осмяла, и е без думи.
Възрастната жена тихо вдига поглед и се усмихва нежно:
„Седни, мила моя. Не изстивай. Ще поседя малко.“
В колата настъпва тишина. Някои отвръщат поглед, други се обръщат към прозореца. Момичето тихо се изправя, помага ми да сложа чантата си на багажника и свежда поглед.
Автобусът продължава, но сега тишината е гъста, като въздуха преди гръмотевична буря.
И само възрастната жена, гледайки през прозореца, тихо шепне:
„Хората бързат… Но добротата винаги се губи по пътя.“
