Случи се в една обикновена вечер. Къщата беше тиха, почти сънлива. Тиктакането на часовника и слабото скърцане на дъските на пода бяха единствените звуци в стаята. Нищо необичайно, изглеждаше. Но понякога именно от обикновеното се появява странното.
Когато дойде време за смяна на спалното бельо, жената повдигна матрака – и веднага замръзна.
В ъгъла на рамката на леглото, точно между дъските, лежеше нещо като малки оранжеви топчета. Имаше много от тях – пълно разпръскване. Бяха гладки, лъскави и леко влажни на вид.
Първото нещо, което ми мина през ума, беше:
„Това са яйца. Нечии яйца. Насекоми. О, Боже мой…“
Сърцето ми се сви.
Кръвта запулсира в ушите ми.
Чувствах се студено.
Тя винаги си е представяла дома си като крепост. Уют. Защита. Но какво щеше да стане, ако някой живееше в къщата ѝ и тя дори не го знаеше?
Паниката изчезна – любопитството я обзе. Много внимателно, с върха на лъжица, тя вдигна една от топките. Беше мека, почти желеобразна, и при лек натиск се усещаше еластично.
„Жива ли е?“, прошепна си тя.
Остави лъжицата, сложи ръкавици и направи снимка. Изпрати я на приятел – някой, който „познава гората“.
Отговорът дойде почти веднага:
„Не я пипай. Не прилича на личинки. Прилича на гъба.“
Гъба?
Под матрака?
Това звучеше повече от странно – звучеше погрешно.
За да разбере, тя се обади на съседа си – спокоен, уравновесен мъж, който винаги знае всичко за къщата, ремонтите и дървените греди.
Когато видя находката, веждите му потрепнаха.
„Прилича на слузеста плесен“, каза той. „Расте върху гниещо дърво. Но…“ Той почука по рамката на леглото. „Вашето дърво не е гнило.“
И той направи пауза.
„Слузестата плесен не се появява просто от нищото. Тя се ражда там, където дървото е повредено. Където има микрокосмос, за който не знаем нищо.
Не е опасна…
Но е знак.“
Той направи пауза, сякаш подбираше думите си.
„Когато едно дърво лежи на едно място дълго време и не се движи… сякаш „диша“ по различен начин. Привлича живи същества. Дори неща, които не можем да видим.“
Жената погледна оранжевите топки и усети как в нея расте чувство… не страх.
По-скоро удивление. Сякаш беше докоснала нещо древно. Нещо, което съществува тихо, наблизо, но ние не го забелязваме.
Тя реши да не изхвърля топките веднага. Извади матрака, разглоби рамката, внимателно махна дъските и ги изнесе в двора, на слънчево място. Съседката каза:
„Ако наистина е слузеста плесен, скоро ще се трансформира.“
„В какво?“, попита тя.
„Ще видиш.“
Минаха два дни.
Топките изчезнаха. На тяхно място се появи деликатен златист филм, сякаш някой беше покрил дървото с фин полъх светлина. Изглеждаше почти… красиво. Мистериозно. Необичайно живо. И жената изведнъж осъзна:
Това не е натрапник. Това е напомняне.
Че къщата е жива. Материалите са живи. Дървото е живо. Светът около нас диша, расте, променя се, дори когато си мислим, че имаме всичко напълно под контрол. Къщата не просто стои там. Тя живее.
Тя обработи дървото, почисти основата и върна леглото обратно.
Но сега, всеки път, когато си лягаше, си мислеше за тези малки оранжеви топки.
Не с ужас. А с тихо уважение. Понякога най-удивителните неща са точно под нас, където рядко гледаме. И ако се вгледате внимателно, светът става различен.
