Случи се в един горещ летен ден, когато въздухът трепереше над пътеките, а гората изглеждаше тиха и сънлива. Едно момче се разхождаше в сянката на боровете – само за да се занимава по време на ваканцията. Гората беше единственият му истински приятел: тук можеше да слуша тишината, да мисли и да забрави за света.
Но този ден той видя нещо, което веднага спря крачката му.
Цял куп оранжеви топки висяха от стар, изкривен клон. Изглеждаха твърде ярки за гората – сякаш някой нарочно ги беше окачил там, за да привлече вниманието. Повърхността на топките беше гладка, с малки светли петънца. Бяха топли на допир… почти живи.
Момчето отдръпна ръката си и по гръбнака му побиха тръпки.
Той разказа за това на баба си. Тя замълча и само попита:
„Покажи ми къде.“
Влязоха заедно в гората. Баба вървеше бързо, въпреки че обикновено се движеше бавно. Когато видя кълба, лицето ѝ се промени – стана сериозно, почти строго.
„Не го пипай“, каза тя тихо. „И не позволявай на никого да го пипа.“
„Защо? Какво е?“
Баба се огледа, сякаш проверяваше дали някой слуша.
„Това е знак. Гората страда.“
Момчето не разбра веднага.
„Хората живееха до гората. Уважаваха я. Питаха, преди да я вземат. Но после започнаха да я секат, да я горят, да викат, да я замърсяват. Гората предупреждава. Ако видиш такива кълба, това означава, че страда.“
Момчето беше чувало легенди за „горски хора“ – тези, които пазят дълбините на гората – но винаги ги беше смятало за приказки. А сега, в гласа на баба му, нямаше и намек за приказка в думите ѝ.
Същата вечер момчето написа описание онлайн. Наистина беше гъба – рядка, странна.
Появяваше се само там, където гората беше нарушена. Където природата молеше да спре.
И тогава си спомни: през пролетта работници с верижни триони работеха в гората им. Те сечеха дървета, за да направят място за нови летни вили.
Започваше да става ясно.
На следващия ден момчето се върна отново там. Сега виждаше тези топки навсякъде. По клони. По стари пънове. По паднали стволове. Гората беше тиха, но сякаш наблюдаваше. Странно чувство нахлу вътре – сякаш това не бяха просто растения. Сякаш гората казваше: „Чуваш ли ме?“
Момчето чу. Отиде в администрацията. Опита се да обясни на възрастните, че гората е болна. Показа им снимките. Те се засмяха.
„Това са просто гъби. Отидете да си починете.“
Но момчето не спря. Публикува снимките в местна група.
Написа: „Ако не спрем да изсичаме гората, тя ще умре. И тогава ние ще умрем.“
И изведнъж учителите го видяха. После природозащитници. После журналисти. Започнаха дискусии. Инспекции. Натиск. И два месеца по-късно сечта беше замръзнала. Гората беше спасена. Когато момчето се върна отново на същия този клон, повечето оранжеви топки вече бяха изчезнали. Остана само една – първата.
Той се приближи до нея. И сега тя не изглеждаше страшна. Изглеждаше жива. Като напомняне. Понякога гората наистина ти говори. Но не с глас. А с болка. Тишина. И знаци по клоните. И ако си го чул, значи е за теб.
