Салонът беше облян в мека сутрешна светлина. Аромат на кафе и лак за коса, тиха музика, бръмчене на сешоари, щракване на ножици. Анна работеше там от осем години – усмихната, спретната и винаги сдържана. Имаше си постоянни клиентки и всяка жена, седнала на стола си, споделяше нещо лично: понякога радост, понякога болка.
В този ден тя подстригваше нова клиентка – тиха със студен поглед. На съседния стол две постоянни клиентки си бъбреха, както обикновено, силно и уверено, сякаш целият салон беше тяхната сцена.
„Чували ли сте за онази Анна, която работи тук?“, каза едната, въртяйки очи.
„О, разбира се. Казват, че е разбила семейство.“
„Да, и аз чух това… Мисля, че е откраднала съпруга на клиентка.“
Ана замръзна, ножиците се носеха във въздуха. Гърлото ѝ беше сухо.
Говореха спокойно, любопитно, сякаш обсъждаха телевизионно предаване.
Тя преглътна, опитвайки се да не го покаже.
„Интересно“, продължи първата. „Изглежда толкова прилично.“
„Точно така“, отвърна другата. „Никога нямаше да разбереш.“
Вътрешностите на Анна се свиха. Тези думи я удариха по-силно, отколкото можеше да очаква. Опита се да се усмихне на клиентката си, но ръцете ѝ трепереха.
Когато работата приключи, отиде до огледалото, погледна отражението си – и за първи път от дълго време видя не фризьор, а жена, съдена, без да знае историята ѝ.
Защото всичко беше различно. Да, мъжът, за когото се говореше, някога е бил женен. Но жена му дойде първа при Анна – плачейки, молейки за съвет, без да подозира, че съдбата ще ги събере всички.
Ана мълчаливо избърса огледалото и каза тихо: „Понякога хората не осъзнават, че думите режат по-дълбоко от ножиците.“
И след това се върна към работата си, все така спокойно, както винаги.
