Сутрин. Претъпкан автобус, миризма на мокри якета и кафе от хартиени чаши. Хора, бързащи за работа, някои преглеждащи новините, други прозяващи се, трети вече раздразнени от тесните помещения.
Ема седеше до прозореца със слушалки в ушите, гледайки телефона си. Музиката заглушаваше шума; тя едва забеляза какво се случва около нея. На следващата спирка се качи жена – около тридесет и пет годишна, облечена в дълго палто и с видимо закръглен корем.
Тя застана на парапета до себе си, държейки се с една ръка. Няколко души погледнаха нагоре, после бързо се обърнаха. Ема също видя отражението си в прозореца. Помисли си: „Някой друг със сигурност ще стане“ и отново насочи вниманието си към екрана.
Минаха няколко спирки. Автобусът рязко спря – жената едва успя да се задържи на крака. Мъж се изправи и ѝ предложи място, но жената учтиво отказа.
„Добре съм, благодаря, не съм далеч.“
Когато автобусът стигна до центъра, Ема я последва навън. Жената вървеше бавно и когато момичето я настигна, я чу да говори по телефона:
„Да, вече съм на път. Да, днес се срещам с нови доброволци, едно момиче от агенцията също… Не помня името ѝ, но мисля, че беше Ема.“
Момичето спря.
„Извинете… казахте ли „Ема“?“, попита тя.
Жената се усмихна:
„Да. Аз съм координатор на център за бременни жени в трудни ситуации. Днес трябва да се срещна с доброволец, за да я запозная с майки, останали без подкрепа.“
Ема замръзна. „Аз съм.“
Жената я погледна внимателно и тихо каза:
„Понякога помощта започва с най-простото нещо – просто да отстъпиш мястото си.“
Ема сведе очи. Чувстваше се едновременно засрамена и празна отвътре. Искаше да каже нещо, но жената вече беше пристъпила напред – спокойно, без упреци.
И в отражението на витрината Ема видя за първи път не само себе си – а човек, който току-що беше осъзнал колко болезнено е да отмести поглед и да не прави нищо.
