Случи се призори.
Болницата беше тиха – коридорите миришеха на антисептик и кафе от дежурната стая. Медицинска сестра Лора, вече в тринадесетия си час на смяна, едва можеше да се държи на крака. Оставаше само да попълни дневниците и да провери стаите. Последната в списъка беше стая 19. Там лежеше мъж, починал няколко часа по-рано.
Лекарите го бяха обявили за мъртъв онази нощ. Лора лично беше помогнала за подготовката на тялото за прехвърляне в моргата. Тя си спомняше ръцете му – големи, с изгорени пръсти – и лицето му, замръзнало със странно изражение, сякаш не беше имал време да каже нищо.
Тя отвори вратата, държейки клипборда с доклада, и влезе вътре. Светлина от коридора падаше меко върху чаршафа, покриващ тялото. Всичко беше точно както го бяха оставили. Само че сега… чаршафът леко се помръдна.
Лора замръзна. Тя се приближи. Сърцето ѝ биеше лудо в слепоочията ѝ.
„Сигурно е течение“, прошепна тя, протягайки ръка, за да оправи плата.
В този момент ръката под чаршафа потрепна.
Рязко, конвулсивно. После отново.
Лора се отдръпна, таблетът падна от ръцете ѝ и се разби на пода.
„Не… това не може да бъде“, прошепна тя, усещайки как я обзема вълна от паника.
Чаршафът се раздвижи още по-силно. Мъжът, този, когото бяха смятали за мъртъв, бавно вдигна глава. Очите му бяха отворени, а погледът му — празен, стъклен. Той пое рязко, дрезгаво дъх, сякаш разкъсван отвътре.
Лора се втурна към вратата, но краката ѝ сякаш бяха тромави.
„Помощ!“, прониза писъка почти безшумно.
В коридора се чуха стъпки. Санитар се затича, чувайки писъка. Когато се върнаха заедно, тялото вече седеше изправено. Смъртливо бледо, с все още прикрепена към ръката му интравенозна система. Мониторите, изключени преди часове, внезапно трепнаха, последвани от кратък звуков сигнал.
Лора не можеше да се помръдне, нито да отмести поглед.
И едва по-късно, когато лекарите и охраната нахлуха в стаята, те осъзнаха: мъжът наистина дишаше. Слаби, плитки вдишвания, но жив.
По-късно се оказа, че сърцето му е спряло за тринадесет минути и след това внезапно е започнало отново. Никой не можеше да обясни как е възможно това.
И Лора дълго време не можеше да заспи – тя непрекъснато чуваше онова първо дрезгаво дишане и шумоленето на чаршафите, което беше започнало ужаса на онази сутрин.
