Беше студена есенна вечер. Влажен вятър духаше по улиците на малък град, а слабите улични лампи се отразяваха в локвите. Лукас се връщаше у дома, когато забеляза нещо тъмно близо до автобусната спирка. Отначало си помисли, че е нечие забравено яке. Но после „якето“ се раздвижи.
Той се приближи и спря. Пред него лежеше немска овчарка. Кльощава, мокра, трепереща. Коремът ѝ беше голям – твърде голям. Кучето беше бременно и се държеше за живота с всички сили.
И някой просто я беше изоставил на улицата. Лукас бавно клекна.
Кучето не изръмжа. Не се отдръпна. Само го погледна – уморено, отчаяно, сякаш казваше с очи:
„Не ме оставяй.“
Лукас свали якето си, зави я и я закара до най-близката денонощна клиника. Ветеринарният лекар онази вечер беше жена на име Елена – спокойна, внимателна, с мек, но уверен глас.
Тя прегледа кучето, след което направи ултразвук. И изведнъж лицето ѝ се промени. Тя погледна към Лукас.
„Това… не са кученца“, каза тя тихо. Лукас замръзна.
„Какво имаш предвид под „не са кученца“?“
Елена си пое дълбоко въздух:
„Това куче е било използвано за развъждане на хибриди. Кръстосано е с вълк. Кученцата ще бъдат вълкокучета – полудиви, сложни, със силни инстинкти. Когато такива кучета престанат да бъдат „полезни“… те биват изхвърлени.“
Лукас усети как тъпа ярост нахлува вътре в него. Не към животните. Към хората.
Същата нощ кучето – което Лукас нарече Мира – започна да ражда. Лукас седеше до нея, галеше я по ушите и шепнеше:
„Не си сама. С теб съм.“
Първото кученце се роди бавно. После и второто. Те бяха малки, тъмни, с леко удължени муцуни и силни предни лапи – необичайни, но живи.
Третото кученце се роди с мъка. Елена помогна, сърцето ѝ прескачаше ритъм с всяко вдишване. Но и то оцеля.
Мира, уморена, но спокойна, отпусна глава на лапите си. Знаеше, че бебетата ѝ вече са в безопасност.
Лукас не искаше да „приютява“ или „отдава“ кученцата. Реши да остане с тях. Премести се в по-голяма къща с двор. Прочете всичко за вълкокучетата: как се формират доверие, поведение и връзка.
Кученцата растяха бързо, умни и внимателни. Едно по-специално – последното. Лукас го кръсти Рей. В кехлибарените му очи нямаше покорство. Имаше разбиране. Той си спомни.
Зимата мина. Един ден Лукас падна от брега на реката и през леда. Водата беше ледена, дъхът му – накъсан – шансовете му бяха малки. И тогава Рей се хвърли вътре. Той разкъса леда със зъби. Дърпаше. Не се отказа. Той спаси Лукас.
Онзи, който някога беше изхвърлен, стана този, който върна живота. Лукас осъзна: Животните не са жестоки по природа. Жестокостта идва от тези, които предават.
И Мира и децата ѝ никога повече не познаха студените улици.
