Сутринта на реката започнала както обикновено. Студена мъгла висела над водата, въдицата му се люлеела в ръцете му, а дъхът му се задушавал. Сергей ловил риба на това място повече от двадесет години – познавал всяка хълмче, всяка кора, тук, на завоя на старата река. Но този ден нещо било различно.
Чул тихо цвърчене, почти жално, едва доловимо над рева на водата. Отначало си помислил, че е птица. После, може би, кученцето се е заклещило някъде. Той се ослушал внимателно и забелязал нещо да се движи в далечината, сред водораслите точно до брега.
Приближавайки се, Сергей видял малка бучка мокра козина, която безпомощно се мъчела да се покаже от водата.
Очите – огромни, лъскави, уплашени. Беше бебе видра. Толкова мъничко, едва живо.
Сергей не се поколебал – хвърлил въдицата си, нагазил до колене в ледената вода и внимателно заграбил малкото същество.
Трепереше, вкопчи се в ръкава му с лапички, скърцаше, сякаш викаше някого.
„Тихо, малката“, прошепна той, увивайки видрата в якето си. „Всичко е наред, всичко е наред сега.“
Той я заведе у дома, стопли я, нахрани я с пипетка и постави кутията до печката. Кръсти я Светкавица, защото тичаше из къщата като заблудена искра. Седмица, две, месец – видрата свикна. Тя спеше в скута на Сергей, носеше ръкавицата му из къщата като играчка.
Но тогава дойде време да я пусне. През пролетта той заведе Светкавица обратно в реката.
„Живей, малката“, каза той, пускайки я. Тя се гмурна, обърна се, погледна го право в очите – и изчезна под водата. Сергей стоя там дълго време. Сълзи се стичаха по бузите му.
Годините минаваха. Сергей остаря, лови риба по-рядко. Реката му остана като приятел – тиха, надеждна. Понякога му се струваше, че вижда познато лице сред вълните, но всеки път си казваше:
„Въобразих си го. Светкавицата отдавна е пораснала. Забравена.“
И тогава дойде пролетта – точно десет години след онази сутрин. Върна се на същия завой.
Седна на стар дънер, спусна въдицата си – и изведнъж чу същото скърцане. Отначало тихо, после по-силно.
Вдигна глава – и не можеше да повярва на очите си.
Видра надникна от водата. Възрастна, лъскава, със същия белег на ухото от предишна травма. А до нея имаше две мънички снопчета, също толкова мокри и тромави. Светкавицата доплува по-близо, издърпа малките си на брега и нежно ги побутна към ботушите си. Те, храната, се вкопчиха в него, точно както тя някога.
Сергей седеше неподвижно. Сълзи се стичаха в очите му. Той разбираше: тя не беше забравила. Беше дошла да му покаже, че животът връща доброта – дори след години, дори в сърцето на дива река. Когато видрата поведе малките обратно във водата, той ги наблюдава дълго време. И тогава тихо каза:
„Благодаря ти, Светкавица… сега съм спокоен.“
От този ден нататък той вече не лови риба. Просто идваше до реката – и чакаше. И понякога, когато слънцето залязваше, три сенки се появяваха над водата, плъзгайки се близо до брега. Той знаеше: тя е близо.
