Всяка сутрин в двора на старата къща се появяваше един и същ мъж — сивокос мъж с мило лице и спретната походка.
Сядаше на пейка до пясъчника, поставяше до себе си стара дървена кутия с инструменти и… започваше да поправя играчки.
Някой му носеше счупени кукли, други коли без колела, трети плюшени играчки без уши.
Работеше тихо, без да бърза, с изненадваща нежност.
Вечер оставяше играчките на пейката с табела, написана с треперещ ръка:
„Поправени. Вземете ги, който има нужда.“
Съседите бяха свикнали с него. Децата го обожаваха.
„Дядо чудотворец“, шепнеха майките от пейките.
Но никой не знаеше кой е той, откъде идва или защо прави всичко това.
Един ден в двора влезе жена с момче на около осем години. То вървеше, стискайки старо плюшено куче с липсващо едно око.
„Виж, сине, може би дядо може да помогне“, каза жената, усмихвайки се.
Мъжът вдигна поглед и замръзна за момент.
„Откъде взе тази играчка?“, попита той с дрезгав глас.
„На тавана… в нашата къща“, отговори момчето. „Мама каза, че е стара.“
Старецът взе кучето и прокара пръсти по шева отстрани, сякаш си спомняше.
„Тази играчка… имаше собственик. Много добро момче. Живееше в къщата на ъгъла“, каза тихо той.
„Къде е сега?“, попита детето.
Мъжът погледна надолу.
„Той си тръгна… отдавна.“
Жената се напрегна:
„Чакай… не е съвпадение… Живял си на улица „Киров“, нали? На номер 23?“
Старецът вдигна глава.
„Да… откъде знаеш?“, жената издиша рязко:
„Защото съм израснала в тази къща. А това куче… принадлежеше на брат ми.“
Настъпи тишина.
Само вятърът шумолеше старата табела на входа.
„Беше малък, когато… изчезна“, каза тя, „и никога не намерихме следа от него.“
Старецът кимна, сякаш отдавна чакаше този разговор.
„Бях съсед на семейството ви. Често идваше при мен – показваше ми колите си, молеше ме да го науча как да ги поправя.
„Тогава валеше, силен порой. Той изтича на пътя след топка… и…“
Не можа да довърши. Жената запуши устата си – тя разбра.
Момчето стоеше, държейки кучето, и тихо попита:
„Дядо, защо поправяш играчки?“
Старецът го погледна и отговори:
„Защото тогава не можех да спася нито него, нито любимата му играчка.“ „А сега поправям всичко, което мога.“ „Ами ако ти помогна?“ попита момчето. „Заедно ще е по-бързо.“
Старецът се усмихна за първи път от много години.
Седнаха заедно на пейката. Момчето държеше отвертка, старецът – игла и конец.
В този момент дворът се изпълни с особена топлина, сякаш животът беше отплатил дълг – чрез ново поколение.
Оттогава нататък всяка сутрин можеше да ги видите заедно в двора:
старецът и момчето, поправящи не само играчки, но и сърца.
