Маргарита ходела на гробището всяка събота. Не била пропускала нито една седмица от деня, в който загубила съпруга си преди двадесет години. Есента отстъпила място на зимата, зимата на пролетта, но рутината останала: венец, свещ, кратка молитва. Това се превърнало в единствения ѝ ритуал, единственият ѝ начин да говори с него.
Тази сутрин била слънчева, рядкост за ноември. Лека мъгла лежела върху земята, а листата се лепели по ботушите ѝ. Маргарита вървяла по познатата пътека между кръстовете, държейки букет от бели лилии. Но когато се приближила до гроба, спряла. Букетът вече лежел на мраморната плоча – свеж, спретнат, току-що поставен.
Цветята били същите, които винаги носела – бели лилии, завързани със златна панделка. Но стъблата им все още блестяли от капки вода, сякаш били поставени там само преди минути. Маргарита замръзнала. Никой друг освен нея не бил идвал тук. Беше сигурна в това.
Сърцето ѝ започнало да бие учестено. Тя се огледа – нямаше никой наоколо. Само врана на близката ограда и слабият дим от нечия свещ. Жената клекна, за да разгледа букета, и забеляза мъничка картичка на табелата. На нея пишеше: „Липсваше ми, Рита“. Почеркът ѝ беше твърде познат.
Дъхът ѝ заседна в гърлото. Беше същият надпис, който съпругът ѝ оставяше на бележките, когато заминаваше по работа. Същото меко „Р“, същият неравен щрих. Тя прокара пръсти по хартията – и я усети топла, сякаш току-що ѝ беше подадена.
Изведнъж чу стъпки зад себе си. Тихи, бавни, сякаш някой ходеше по мокра земя. Маргарита се обърна, но пътеката беше пуста. Само листата тихо шумолеха на вятъра. И тогава, отдалеч, се чу мъжки глас.
Тих, дрезгав.
„Рита… Знаех, че ще дойдеш.“
