Късната вечер в частната клиника се проточи безкрайно. Дъждът блъскаше по стъклото и д-р Едгарсън тъкмо щеше да затвори кабинета, когато вратата се отвори. На вратата стоеше мъж с тъмен дъждобран, подгизнал до кости, лицето му сиво, а очите му пълни с нещо тревожно.
„Извинете…“ – изграчи той, сядайки на стол. – „Боли ме да преглъщам… и сякаш нещо… се движи.“
Лекарят автоматично включи настолната лампа.
„Мърда ли?“ – повтори той с лека усмивка, опитвайки се да скрие умората си. – „Може би е просто възпаление. Отворете устата си и ще погледнем.“
Пациентът послушно наведе глава. Светлината на фенерчето се плъзна по вътрешната страна на устата му. И в този момент лекарят забеляза странна сянка – сякаш тънка линия се беше преместила някъде между сливиците му. Той се намръщи, приближи се и присви очи.
И изведнъж… то се раздвижи отново.
От гънка на лигавица, точно пред очите му, тънка сива нишка, като жива вена, се изплъзна и изчезна в дълбините на гърлото му. Едгарсон инстинктивно се отдръпна, изпускайки инструмента. Сърцето му биеше някъде в гърлото.
„Усещаш ли… усещаш ли го?“, попита той, но пациентът не отговори.
Той само изстена тихо, стискайки врата си. Кожата на гърлото му трепереше, сякаш нещо се движеше под нея. Ужасен, лекарят се втурна към шкафа, грабна ендоскопа и насочи камерата към устата на пациента. От високоговорителя се чу странен, влажен пукащ звук. Образът се появи на екрана – мътен, червен, пулсиращ.
И изведнъж нещо живо проблесна през кадъра – тънки, полупрозрачни пипала, гърчещи се, сякаш реагираха на светлината. Те се движеха бързо, сякаш знаеха, че са били забелязани. Едгарсън изкрещя и издърпа устройството, олюлявайки се назад към стената. Дишането на пациента беше накъсано, после внезапно се успокои. На устните му се появи странна, слаба усмивка.
„Не иска да гледате, докторе“, каза той дрезгаво. „Вече е тук.“
Светлината в кабинета трепна. Докторът отстъпи крачка назад, усещайки как тръпката се надига в гърлото му. И когато отново вдигна поглед, пациентът вече го гледаше с отворена уста, от която бавно се промъкваше същата сива нишка, гърчейки се сякаш жива.
