Гръмотевичната буря приключи внезапно, сякаш някой беше изключил небето. Тишина падна над старото гробище. Влажната земя блестеше на слънцето, а от мокрите плочи се издигаше пара. Врабчета летяха между кръстовете, а някъде в далечината от дърветата капеше вода.
Пазачът, Франц, старец със сива брада, избърса челото си и излезе от портата. Той не обичаше гръмотевични бури – казваше, че гръмотевиците „събуждат тези, които би трябвало да спят“. Днес гръмотевиците бяха особено силни. И когато последният тътен заглъхна, той чу глух пукот – сякаш камък беше откъснат от мястото си.
Франц погледна нагоре към хълма. Там, където стоеше старата крипта, слънцето се отразяваше в нещо метално. Той взе фенер, въпреки че вече беше светло, и тръгна по мократа пътека. Въздухът беше гъст, топъл и миришеше на влага и глина.
Като се приближи, осъзна, че масивната врата на криптата е открехната. Камъкът, който го е държал векове наред, беше разбит от мълния. Отвътре се носеше хлад и застояла миризма. Франц се наведе, искайки да надникне вътре, но забеляза боси стъпки по земята. Много пресни. Те водеха далеч от вратата и изчезваха сред гробовете.
Изправи се, сърцето му биеше лудо. Всичко около него беше обляно в слънчева светлина, но светлината тук изглеждаше чужда, студена. И изведнъж, отнякъде от криптата, се чу звук. Не ехо, не вятър. Стъпки. Бавни, неравномерни.
Франц се отдръпна, спъна се в една плоча и изпусна фенера си. От отвора на земята падна дълга сянка – човешка, но сякаш трепереща. Старецът побягна. Едва когато се обърна, видя, че вратата на криптата отново се затваря.
На следващия ден дойдоха работници, за да подсилят входа. Но когато премахнаха камъка, откриха пресни стъпки – сякаш някой беше стоял точно на вратата и слушаше как се приближава.
