Хотелът пламна от светлини. Смехът на гостите заглъхна долу, когато Ема, уморена, но щастлива, затвори вратата на стаята си. Всичко беше перфектно: шампанско, рози, слабият аромат на парфюм върху възглавницата. Само че сега, в тишината, сърцето ѝ биеше различно – сякаш твърде силно.
Съпругът ѝ стоеше на балкона и говореше по телефона. Ема свали воала си, издиша и се обърна към леглото. Нещо блестеше сред розовите листенца. Малък пръстен, стар и матов. Тя го вдигна и видя гравюра:
„Върнах се.“
За момент тя си помисли, че е просто шега. Но тогава, откъде се появи този пръстен на леглото им?
От банята се чу звук – тих, като някой, който движи кърпа. Съпругът ѝ все още беше отвън. Вратата на банята се разтресе бавно от течението. „Алекс?“, извика тя, но единственият отговор беше звукът на капеща вода.
Ема се приближи. Въздухът миришеше на влага. Слаба светлина се процеди през процепа под вратата. Пръстенът в ръката ѝ заледи. Тя вдигна глава и чу шепот, дрезгав, сякаш идващ от подводница:
„Обещах… да бъда там.“
Стисна пръстена толкова силно, че я заболя. Направи крачка и бутна вратата.
Банята беше празна. Само огледалото беше покрито с пара. Някой беше написал на стъклото:
„Не си мислила, че ще се омъжиш за някой друг, нали?“
Светлината трепна. Зад нея се чу звукът от отварящата се балконска врата.
Ема се обърна, но съпругът ѝ вече не беше в стаята.
