Когато съпругата му настояла да инсталира камера, той се съгласил просто „за спокойствие“. Бебето току-що било навършило годинка, съпругата му се върнала на работа и нова детегледачка оставала с него през деня. Съпругата му постоянно се тревожела дали всичко е наред с него, как се храни, спи и дали плаче.
Той настроил камерата, свързал я с телефона си и почти забравил за нея. Докато един ден, на работа, не отворил приложението от любопитство. Екранът показвал типична сцена: детска стая, килимче, играчки. Бебето седело на пода, детегледачката до него с телефон. Но няколко минути по-късно бебето се протегнало, спънало се и паднало.
Той се разплакал.
Той изчакал детегледачката да го вземе, да го прегърне и да го утеши. Но вместо това тя раздразнено го попитала: „Какво става отново? Колко дълго можеш да плачеш?“
Той замръзна. Не беше вик. Не беше грубост. Но тонът беше студен, безразличен. Детето протегна ръце и тя просто се обърна. На следващия ден той отново включи камерата. В началото всичко беше спокойно: игра, песни, усмивки. Но щом бебето изпуснеше играчка или се изцапаше, гласът на бавачката се променяше. Кратки, груби изречения. Нямаше топлина. Нямаше търпение.
Той осъзна, че това не е съвпадение. Когато никой не гледаше, тя просто работеше с часове. Същата вечер той показа записа на жена си. Гледаха мълчаливо. Отначало недоверие, после сълзи. Нямаше драма – просто спокойно сбогуване. Няколко дни по-късно пристигна друга бавачка. Млада, усмихната, искрена.
Сега, когато камерата е включена, се вижда съвсем различна картина: смях, играчки, детски песни, първи стъпки.
Детето не плаче – то е щастливо.
Остави камерата включена, но почти никога вече не гледа записите. Сега само чуването на звънлив смях от стаята е достатъчно, за да разберем, че всичко е наред.
