Една вечер, докато градът вече се давел в неонови светлини, възрастен мъж се прибирал от автобусната спирка. Носел чанта с хранителни стоки и стар смартфон, на който едва наскоро се бил научил да пише съобщения.
Телефонът за него бил нещо повече от просто вещ. Пазел на него снимки – на жена си, на внуците си, на последните гласови съобщения от дъщеря си, живееща в чужбина. Без него се чувствал откъснат от света.
Спрял в магазина, за да преброи рестото си. В този момент някой леко го побутнал по рамото.
„Извинявай…“ – промърморил той, без дори да се обърне.
Минута по-късно осъзнал – телефонът му го нямало.
Паника. Джобовете му, чантата му – празни. Огледал се объркано, но не разпознал никого в тълпата. Знаел, че е малко вероятно да го намери. Хора като него лесно се заблуждават.
Вкъщи дълго време седял до прозореца.
Телефонът беше евтин, но скъп на сърцето му.
Внукът му наскоро му беше инсталирал камери, научи го как да прави видео разговори и да изпраща емотикони. Сега всичко отново беше тихо.
На следващата сутрин звънецът иззвъня. На прага стоеше млад мъж, около двадесетгодишен. Слаб и объркан. В ръцете му беше същият телефон.
„Това… вероятно е твое“, каза той тихо.
„Откъде го взе?“, попита спокойно старецът.
Мъжът сведе очи.
„Откраднах го. Същата вечер. Аз… много съжалявах по-късно. Исках да го продам, но видях снимките в галерията.“
„Какви снимки?“
„Вие… с жена ви. И… с внуците ви. Усмихнати. Не можах. Съжалявам.“
Старецът мълча дълго време. После кимна.
„Влезте.“
Мъжът замръзна. „Аз… не трябва…“
„Трябва“, каза твърдо старецът. „Хайде. Да пием чай.“
Той наля чая и извади малко сладко.
Момчето ми разказваше, че отдавна е без семейство, че работи случайно и че няма достатъчно пари.
„Знаеш ли“, каза старецът, „телефонът е нищо. Но ако съвестта ти се е събудила, значи не всичко е загубено.“
Момчето не можа да сдържи сълзите си.
„Защо не ме изгони? Защо не се обади в полицията?“
„Защото и аз веднъж имах шанс. И някой ми прости тогава.“
След това започнаха да се виждат.
Момчето помагаше в къщата, носеше чанти и оправяше окабеляването.
Понякога просто се отбиваше да поговори.
Един ден старецът каза: „Ти не си лош човек. Просто си объркан.“
Момчето се усмихна: „Ти си първият, който казва това.“
Мина една година. Човекът си намери работа и нае стая.
И един ден старецът получил пакет: нов телефон и бележка:
„Сега е твой – с приличен фотоапарат. А аз ще запазя стария. Като сувенир.“
Той се усмихнал.
И си помислил: понякога, за да промениш живота на човек, не е нужно да го наказваш – трябва да вярваш в него.
