Ана винаги е била здрава. Рядко се разболявала, водила активен начин на живот и до онази сутрин нищо не предвещавало проблеми. Всичко започнало с обикновена слабост – замаяност, леко напрежение в гърдите. „Преумора“, решила тя и си записала час при личния си лекар.
Лекарят назначил някои изследвания и я изпратил на ултразвук – просто като предпазна мярка. Анна пристигнала в клиниката същата сутрин: бели стени, миризма на антисептик, редица от еднакво уморени лица. Тя седнала на масата за преглед, сестрата включила апарата и стаята се изпълнила с тихото бръмчене на устройството.
„Отпусни се“, казала лекарката, млада жена с мек глас. „Нека да погледнем.“
Ана се взирала в тавана, слушайки как трансдюсерът се плъзга по кожата ѝ. По екрана трептели сенки – обикновени, неясни форми. Лекарката мълчала, взирайки се. След това тя увеличи изображението, промени ъгъла и се намръщи. „Странно е…“ промърмори тя. „Сигурна ли си, че не си бременна?“
Ана се усмихна. „Не мога да съм бременна. Дори нямам матка.“
Докторката я погледна. Екранът тихо изписука – ритмично, бързо.
„Слушай“, прошепна тя, обръщайки високоговорителя към себе си.
От него се чу сърдечен ритъм. Силен, отчетлив. Но веднага след него се чу втори. По-тих. По-тежък.
Два ритъма. Съвсем различни.
Ана пребледня.
„Това… какво?“ Гласът ѝ трепереше.
Докторката мълчеше, без да откъсва поглед от монитора.
„Единият ритъм е твой“, каза тя най-накрая. „Вторият… не разбирам къде е. Не е в сърцето. По-ниско е. Сякаш някой друг… живее вътре в теб.“
Екранът леко се разтресе и сянката на монитора се раздвижи.
