Когато Марта взела съпруга си от летището, тя забелязала, че той се държи странно. Усмивката му била напрегната, очите му били уморени и стискал куфара по-здраво от обикновено. „Тежък ли е?“, попитала тя. Той само свил рамене:
„Да, много документи…“
Но в гласа му имало треперене, нещо, което тя забелязвала само когато криел нещо.
Вкъщи съпругът ѝ казал, че е уморен и веднага отишъл да се изкъпе. Оставил куфара в коридора, сякаш се страхувал да се върне при него. Марта прокарала пръсти по тъмния плат – бил влажен. Не от дъжда. От нещо друго. Сладък аромат я нахлул в носа.
Сърцето ѝ започнало да бие по-бързо. Тя не била ревнива жена; никога не проверявала телефона на съпруга си, но сега нещо вътре в нея се свивало. Не можела да го обясни – просто знаела: нещо не е наред с куфара.
Докато душът течеше, Марта коленичи и бавно разкопча ципа на куфара.
Платът се развя. Куфарът се отвори и Марта се отдръпна, запушвайки устата си с ръка, за да заглуши писъка си.
Върху спретнато сгънатите дрехи лежеше детско яке. Беше малко, синьо, покрито с мръсотия, със скъсан ръкав. А до него имаше малък чорап, оцапан с мръсотия. Марта трудно дишаше. В семейството им нямаше деца.
С треперещи ръце тя повдигна якето и видя копче, пришито на него: „Оливър“. Име. А отдолу – малка капка засъхнала кръв.
В този момент вратата на банята се отвори. Съпругът ѝ излезе, видя какво държи и пребледня толкова, че сякаш щеше да се срути.
„Марта… ще ти обясня…“
„КАКВО Е ТОВА?“ гласът ѝ се пречупи.
Той се свлече на пода, покривайки лицето си с ръце. „Колата…“ прошепна той. „На магистралата… едно момче изтича… никой нямаше време да спре…“
Марта усети как земята се изплъзва изпод краката ѝ.
„Ти… го криеше ли?..“
„Не можех…“ той вдигна насълзените си очи. „Държах го в прегръдките си, докато не пристигна помощ. Якето… все още го пазя… Не можех да го изхвърля…“
Той избухна в сълзи.
„Моя е вината, Марта. Не мога да спя през нощта. Аз… просто не знаех… какво да правя.“
Тя пусна якето на пода и седна до него. За първи път от години го видя не като съпруг. А като съсипан мъж, който се беше опитал да скрие болката си – и не успя.
Марта бавно хвана ръката му.
„Ще отидем там. Ще разберем всичко. Заедно.“
И в този момент тя осъзна: най-лошият ужас не е това, което е в куфара. И истината е, че човек се страхува да каже истината дори на тези, които обича.
