Гората започваше точно зад старите железопътни линии – място, където дори птиците пееха по-тихо. Този ден Лиза се разхождаше там сама, както обикновено. Тя обичаше да събира камъни и мъх, слушайки шумоленето на вятъра. Всичко беше тихо, докато не чу слабо, прекъснато скърцане от храстите.
Тя спря и се ослуша. Скърцането се чу отново – обикновено, протяжно. Лиза внимателно разтвори клоните и видя малко кученце. Мокро, треперещо, с огромни очи. Около врата му имаше стара, ръждясала яка и мъничка табелка с надраскано име: „Бим“.
„Бим“, прошепна тя, протягайки ръце. Кученцето не избяга. Напротив, направи крачка към нея и сложи муцуната си в дланта ѝ.
Вкъщи майка му се изненада, но не го отпрати: „Нека пренощува.“ Лиза изми кучето, даде му топло мляко и го положи до себе си. Същата нощ тя се събуди от тих вой. Бим стоеше до прозореца, втренчен в тъмнината и тихо хленчеше. Когато Лиза се приближи, той я погледна и излая кратко, сякаш го викаше.
На сутринта той отново стоеше до вратата. Момичето осъзна, че той иска да се върне някъде. Вървяха по пътека в гората. Бим вървеше бързо, уверено, сякаш си спомняше маршрута. Лиза се опитваше да го настигне. Половин час по-късно стигнаха до поляна, където стоеше стар кръст, крив и обвит в трева.
На него висеше метална табелка. Същият този. С името „Бим“.
Лиза не можеше да повярва на очите си. Обърна се – кученцето седеше до кръста и тихо хленчеше. После легна точно в подножието и остана неподвижно. Момичето извика, докосна гърба му – но той не помръдна. Дъхът му беше изчезнал.
Лиза стоеше мълчаливо. Само вятърът шумолеше тревата, а някъде в далечината лаеше куче – протяжен, нисък лай, сякаш викаше. Момичето вдигна поглед и на края на поляната видя възрастно куче, много подобно на Бим. То я погледна право в очите, размаха опашка и бавно изчезна в мъглата.
Оттогава Лиза идва на това място всяка сутрин. И винаги има пресни отпечатъци от лапи по кръста, сякаш някой се прибира отново и отново.
