Планинският път беше пуст и тих, когато рев разкъса сутрешната мъгла. Огромен бял камион, загубил контрол на завой, се промуши през метална бариера и спря, надвиснал над пропастта. Цялата му маса се опираше на един-единствен болт, който по чудо не се отчупи заедно с изкривения метал.
В кабината имаше трима души.
Шофьорът Алекс Рийд, блед, с треперещи пръсти, се взираше в напуканото стъкло. Пътничката Елина Мориц покри лицето си с ръце и прошепна кратки, накъсани молитви. На задната седалка млад мъж, Лиъм Новак, стискаше предпазния си колан толкова здраво, че кожата на пръстите му побеляваше.
Камионът се клатеше при всеки порив на вятъра. Долу само бездънна пропаст и студената сутрешна мъгла.
„Моля… никой да не помръдва…“ прошепна Алекс, страхувайки се дори да диша.
Няколко минути по-късно пристигнаха аварийните служби. Спасителите бързо отцепиха района и започнаха да поставят предпазни въжета. Капитан Маркъс Орлоу, опитен и спокоен, се приближи до ръба, най-близо до останалите – толкова близо, че една грешна стъпка можеше да му струва живота.
Той клекна, осветявайки с фенерчето си счупената бариера… и се намръщи рязко.
Болтът, който държеше цялото нещо на място, изглеждаше странно.
Твърде лъскав.
Твърде нов.
И най-важното, не пасваше на дупката в метала.
„Това е невъзможно…“ прошепна Орлоу и извика техника. Той само поклати глава.
„Капитане… този болт не е оттук. Монтиран е наскоро. И умишлено.“
Докато минувачите снимаха сцената с телефоните си, докато хората отстрани на пътя се хващаха за главите си от ужас, спасителите видяха нещо, което никой от тях дори не беше забелязал: мястото на инцидента беше инсценирано.
Някой беше заменил стандартните закрепвания с по-слаби.
Някой беше изчакал първото тежко превозно средство да се спусне в бездната. Някой знаеше маршрута на камиона.
И сега този „случайен инцидент“ вече не беше инцидент.
Орлоу погледна нагоре към кабината, където трима души се молеха за спасение, и тихо каза:
„Ще ви измъкнем. Но това е само началото на разследването.“
Пет минути по-късно и тримата бяха повдигнати на пътя. И точно три секунди по-късно камионът падна.
Звукът от падането отекна през дерето. Телефоните в ръцете на свидетелите се разтрепериха. А Алекс, коленичил и гледайки надолу, чувстваше само едно:
някой искаше той да не оцелее днес.
Но спасителите бяха успели.
И сега мистерията на мълнията, блестяща и чужда, започваше нова история.
И докато спасителите събираха екипировката си, Орлоу отново погледна разкъсаната бариера. В студената сутрешна светлина той забеляза друг детайл – малка следа от инструмент, оставена върху метала съвсем наскоро. Той прокара пръст по него и тихо си каза:
„Който и да е направил това, ще се върне. И сега знае, че планът му се е провалил.“
И някъде на мъгливия път, сред колите и любопитните зяпачи, наистина стоеше мъж с тъмно яке, наблюдаващ отдалеч – безизразен, без емоция. Погледът му се спря върху спасения шофьор и само за секунда ъгълчето на устните му потрепна, превръщайки се в студена, едва забележима усмивка.
