Нощта беше тиха и топла. Всички в къщата спяха – родители, деца, дори котката, свита до радиатора. Само мъничка нощна лампичка светеше в коридора, а някъде зад стената тихо тиктакаше часовник. Нищо не предвещаваше беда.
Но около три часа сутринта мама се събуди от странен звук – тихо пращене. Не силно, но остро, сякаш някой бавно чупи сух клон. Отначало си помисли, че навън вали дъжд, после котката драска стената. Но звукът се повтори.
Тя стана, наметна халат и излезе в коридора. Тишина. Само това едва доловим тррррр, някъде близо до пода. И изведнъж – миризма. Фина, но позната. Пластмаса. Изгоряло. Тя се обърна и видя: мъничка искра близо до електрическия контакт. После още една.
После за секунда проблесна оранжева светлина. Тя се затича и издърпа щепсела – същият от стария отоплителен уред, който винаги държаха включен „през нощта, за да се стоплят“. От контакта се изви дим. Секунда по-късно пламъци се издигнаха – тънка линия по тапета.
„Ставай!“, изкрещя тя, избухвайки в писък.
Съпругът ѝ скочи, децата се събудиха. Той се втурна с мокра кърпа, задушавайки пламъците, а тя се затича с кофа вода. Котката се мяташе по пода, звукът от изпусната чаша, писъци – всичко това в разхвърляна бъркотия. Минута по-късно всичко свърши. Стената беше опушена със сажди, тапетът обгорял, контактът се стопи. Но къщата остана непокътната.
Когато пожарникарите пристигнаха, те огледаха мястото и само поклатиха глави:
„Имате късмет. Още десет минути и всичко щеше да се пламне. Причината беше стар контакт и претоварена верига.“
Семейството не можа да спи дълго време през нощта. Те седяха в кухнята, пиеха чай и мълчаха. Мама само тихо каза:
„Не знам какво ме събуди тогава…“
Оттогава нататък те никога не оставят нищо включено през нощта в къщата си. А на стената, до новия контакт, виси малка табела, направена от дъщеря им:
„Бдителността е и любов.“
