В този ден леден вятър от северните хребети докара сиви облаци над езерото Торвен. Водата там никога не замръзна напълно – течението беше твърде коварно, дълбините твърде тъмни.
Но по краищата езерото беше покрито с дебел слой лед, скърцащ под собствената си тежест. И именно по този ръб трима приятели – Микаел, Андерс и Лина – решиха да прекосят, за да стигнат до изоставената рибарска станция.
Изглеждаше, че всичко ще бъде наред: лодката беше здрава, вълните спокойни. Но скоро небето промени цвета си, сякаш беше попило цялата дневна светлина. Вятърът изрева неочаквано, с остър порив, и повърхността на водата стана като кожата на разярен звяр.
Микаел се опита да обърне лодката, но беше твърде късно – огромна, тъмна вълна се промъкна зад тях, почти безшумно, и ги преобърна за миг. Студът ги удари като стените на подводен затвор. Ледената вода се сгуши над главите им и всяко движение се превърна в борба за оцеляване.
Изплуваха на повърхността, хващайки се за въздух, за отломки, за всичко, което можеше да ги задържи на повърхността. Но вълната ги отнесе точно до ръба на ледения къс. Хрущене! Шумолене! — изкрещя Лина — и гласът ѝ се изгуби във виещия вятър. Ледът около тях беше твърде тънък, напукан като мрежа от стъклени жилки.
Водата ги придърпа под ледените плочи и скоро единственото нещо, за което можеха да се хванат, беше преобърнатият корпус на лодката. Те се вкопчиха в него, треперейки, стискайки пръсти, вече не усещайки ръцете си. Ледени парченца се залепиха за косите, миглите, дрехите им. Тялото постепенно изтръпна — първо пръстите, после краката, после всичко останало. Писъците се превърнаха в дрезгави хрипове.
Дори дишането им изглеждаше затруднено, сякаш самият въздух ледеше. Андерс пръв забеляза. „Лина… Микаел…“ гласът му се прекъсна, „там долу, под нас…“ Отначало си помислиха, че губи съзнание. Но тогава те го видяха сами. Под дебелия слой лед, под пукнатините и мехурчетата, нещо се движеше. Не риба. Не клон. И със сигурност не отражение. Беше тъмно, удължено, плавно движение – сякаш огромна сянка се плъзгаше точно под телата им.
И тази сянка описваше кръг, бавно, но сигурно.
„О, Боже мой…“ прошепна Лина, „какво е това?“ Нямаше отговор. Само сянката, която сега се приближаваше към най-тънката част от леда. Ледът се напука. Първо тихо – тънка линия. После по-бързо. Линията се разпростря, разпръсна се като паяжина, а под нея – движение, по-бързо, по-близо, по-голямо.
Микаел осъзна: това същество, каквото и да беше, не се движеше произволно. То ги усети. Още един удар – дълбоко отдолу. Ледът подскочи. Андерс едва не се подхлъзна във водата, но Лина го сграбчи за яката. Очите на всички бяха широко отворени, смесица от страх, отчаяние и животинския инстинкт да оцелеят на всяка цена.
„Лодката! Нагоре! Бутни лодката върху леда!“ – извика Микаел и треперещите му ръце започнаха да бутат преобърнатия корпус. Опитаха се да издърпат лодката върху по-дебел леден участък, въпреки факта, че бяха наполовина потопени. Почти нямаха сили. Всяко тласък изпращаше болка в мускулите им. Но сянката под тях се движеше по-бързо.
И изведнъж… Огромна, черна муцуна се показа изпод леда точно в краката им. Ледът поддаде. Видяха око – жълто, студено, безмилостно. Съществото отново удари леда отдолу и този път тънката кора поддаде: пукнатина се разкъса чак до лодката.
В този момент Лина успя да бутне лодката върху дебел слой лед. Микаел се издърпа пръв, след което помогна на Андерс. Лина беше последната, която се изкачи – и докато се хващаше за борда, имаше още едно проблясване на движение под водата, точно под нея, на няколко сантиметра разстояние. Но ледената покривка трепереше – и се задържа. Съществото изчезна в дълбините. Всичко, което можеха да чуят, беше водата, която се гърчеше под тях, сякаш нещо все още се въртеше, но сега беше разсеяно от нещо друго.
Не знаеха какво е това – огромна риба, мутирал хищник или просто илюзия на отчаян ум. Но едно беше ясно: езерото Торвен криеше тайни, които хората предпочитаха да не разказват. И когато тримата треперещи, полумъртви от студа хора стигнаха до брега, Лина погледна езерото за последен път и прошепна:
„Никога повече.“ Но зад тях, далеч по леда, нова пукнатина проблясваше слабо – гладка, кръгла.
Сякаш някой все още чакаше там.
