Бабата дълго стоя пред витрината, стискайки малък списък. Зрението ѝ отслабваше, краката ѝ трепереха, но все пак препрочете етикетите, за да се увери. Това бяха лекарствата, които ѝ бяха предписани след последната ѝ хоспитализация: хапчета за сърце, капки, мехлем. И най-важното – скъпо лекарство, без което щеше да се почувства зле след няколко дни.
Тя се приближи до касата, подаде кутията, чу сумата – и това я почувства като удар в сърцето ѝ. Парите, които внимателно беше преброила у дома, не се събраха. Пенсията ѝ беше дошла по-малко от очакваното. И комунални услуги, хранителни стоки – всичко беше взето.
„Момиче… можем ли без това?“, попита тя, сочейки най-скъпия артикул.
„Без него курсът е безсмислен“, отговори строго фармацевтът.
Бабата погледна надолу.
„Ами отстъпката?“ Може би някаква специална оферта?..
– За съжаление, не.
Тя въздъхна, събра рестото в треперещата си ръка и осъзна: не й достигат седемдесет рубли. Седемдесет. Нищожната сума, от външна гледна точка. Но за нея сега това беше пропаст.
Отдалечи се от касата и седна на стол в ъгъла. Втренчи се в кутията, сякаш беше нещо недостижимо. После, тихо, почти незабележимо, я вдигна и я пъхна в чантата си… Не тичаше, не се суетеше – тръгна към изхода с малки, бавни стъпки.
Вратата вече беше близо, когато чу глас зад себе си:
– „Жено, чакай.“
Гласът не беше груб, не беше ядосан – беше изненадан. Беше фармацевтът. Тя настигна бабата и каза тихо:
– „Забравихте си касовата бележка.“
Бабата пребледня. Сведе очи и извади кутията.
– „Аз… ще я върна. Съжалявам.“ „Не исках. Просто… наистина ми трябва. И аз…“ гласът й се пречупи.
Момичето я погледна различно – сякаш никога преди не я беше виждала. Не беше проблемна. А човек, който няма къде да отиде.
„Чакай тук“, каза тя.
И отиде зад щанда.
Бабата искаше да си тръгне. Уплашена. Засрамена. Но остана.
Фармацевтът се върна с торбичка. Пълна. А вътре беше същото скъпо лекарство.
„Вземи го“, каза тя. „Плаща се от аптеката. Имаме благотворителна организация; понякога помагаме на нуждаещите се.“
„Но… но аз не знаех“, прошепна бабата.
„Не е нужно да знаеш. Основното е, че се чувстваш по-добре.“
Сълзи се напълниха с очите на бабата. Тя държеше торбичката дълго време, сякаш се страхуваше, че ще се разтвори.
После тихо каза:
„Момиче… благодаря ти. Ти ме спаси. Мислех… че никой няма нужда от мен.“
Фармацевтът се усмихна.
„Нужна си. Понякога просто трябва да кажеш нещо.“
Тази история се разпространи из целия квартал, не заради кражбата, а заради добротата, която се оказа по-силна от срама и бедността.
Оттогава нататък бабата носеше малка баница или ябълка в аптеката всеки месец – „като благодарност“.
И фармацевтът каза на всички едно и също нещо:
„Ако само знаехте колко хора просто се страхуват да поискат помощ…“
