Евелин отлагала това посещение от дълго време. Всеки ден се обвинявала за него, но работата, синът ѝ, поръчките ѝ, безкрайното „Нямам време“ винаги ѝ се стрували по-важни. И все пак мисълта за майка ѝ, живееща сама в хоспис, я преследвала.
Една сутрин тя затворила лаптопа си, взела чантата си и си казала:
„Днес. Край на извиненията.“
Пътуването отнело двадесет минути, но ѝ се струвало като вечност. Старата сграда се намирала в покрайнините на града, заобиколена от сухи дървета и сива ограда. Още от първата крачка Евелин усетила нещо неприятно – миризмата на старост, евтин перилен препарат и нещо кисело, отдавна неопитявано.
Никой на рецепцията не вдигнал поглед. Сестрата, все още залепена за телефона си, ѝ подала касова бележка:
„Кого посещавате?“ — Маргарет Харис.
— Отделение 17. В края на коридора.
Коридорът беше дълъг, тъмен, светлините трептяха. Стените се лющеха. Никой не говореше. Евелин мина покрай отворени врати и видя възрастни хора, седнали сами, някои без одеяла, други в инвалидни колички, трети втренчени в тавана.
Гърдите ѝ се свиха.
Когато стигна до отделение 17, ръцете ѝ трепереха. Почука, но нямаше отговор. После отвори вратата – и сърцето ѝ се сви.
В стаята беше студено. Толкова студено, че от дъха ѝ излизаше пара. Прозорецът беше отворен. Вода от течащ радиатор лежеше на пода. Спалното бельо беше смачкано, възглавницата беше паднала на пода.
А майка ѝ… седеше на стол, облечена в тънка нощница, покрита само със стар чаршаф. Кожата на ръцете ѝ беше ледена, пръстите ѝ синкави. „Мамо…“ прошепна Евелин.
Жената бавно обърна глава.
„Моето момиче?“ Гласът ѝ беше слаб, едва чуваем. „Дойде ли?“
Евелин се втурна към нея, покри я с одеяло, стопли ръцете ѝ между своите и затвори прозореца.
„Защо ти е толкова студено?!“
Майка ѝ се опита да се усмихне.
„Питах… но те забравиха. Казват, че няма време.“
Евелин усети как ярост се надига в нея. Тя изтича от стаята, почти крещейки.
„Кой е отговорник за стая 17?! Защо е толкова студено там?! Защо не е покрита?!“
Сестрачката се изправи лениво.
„Нямаме достатъчно персонал, госпожо. Майка ви не е по-зле от всеки друг.“
Евелин пристъпи по-близо, гласът ѝ трепереше от гняв.
„Това е жената, която ме отгледа. Това е човек, а не номер от списание!“
Тя се върна в стаята, прегърна майка си и тихо каза:
„Извеждам те оттук. Днес. Веднага.“
Жената стисна ръката ѝ.
„Знаех… че ще дойдеш.“
Евелин ѝ помогна да стане, облече палтото ѝ и я уви в шал. Докато си тръгваха, другите възрастни хора ги наблюдаваха – някои с надежда, други с тиха завист.
И тогава Евелин разбра:
Понякога истинският ужас не е в тъмнината, не в историите, а в това колко лесно хората забравят онези, които някога са ги помнили.
Тя поведе майка си навън, където най-накрая беше топло.
