Един колекционер беше прекарал целия си живот в колекциониране на редки картини. Не милиони, не музейни шедьоври, а произведения на малко известни художници, които притежаваха нещо специално: светлина, дъх, душа. Той ги държеше в стара къща, в стая, където ходеше само той. Всяка седмица бършеше прах, проверяваше рамките, възхищаваше се на мазките с четката. Това беше неговата тиха радост.
Но една сутрин той влезе – и замръзна. Празни стени. Всички картини бяха изчезнали. Нямаше следи от взлом, нямаше счупено стъкло. Само едва забележима драскотина на пода. Извикана беше полиция, пристигнаха експерти, но никой не можеше да разбере как са премахнали близо двадесет картини, стари рамки и кутии – и не са оставили нито една следа.
Колекционерът се разхождаше из къщата сякаш замаян. Не защото беше скъпа – не. Беше загубил това, което беше колекционирал през целия си живот. Полицията разпита всички: съседите, куриерите, градинаря, дори чистачката. Никой не видя нищо. Но на третия ден един от служителите отбеляза:
„Имате камери в двора. Защо не проверихте архива?“
Колекционерът пребледня. Беше забравил за тях – камерите бяха там отдавна, за всеки случай. Включиха записите. Два часа превъртане – нищо. Три часа – нищо. Четири часа – и изведнъж: сянка.
Не човек. Не куче. Нещо проблесна до прозореца, като малка фигура, обвита в нещо тъмно.
Пет секунди – и изчезна.
„Качулка?“ – предложи служителят.
„Или наметало“, каза друг.
Но колекционерът не отговори – спомни си нещо.
Връщайки се в празната галерия, той погледна стената. На едно място върху тапета остана едва забележим отпечатък – малък, тънък, сякаш от леки пръсти. „Твърде малка ръка за възрастен мъж…“ – помисли си той.
И тогава го осени. Преди година, след смъртта на жена си, той наел гувернантка за племенницата си, която от време на време ги посещавала. Момичето обичало да рисува, носело четки и можело да седи с часове пред картините, сякаш разговаряла с тях.
Той рязко напуснал стаята. В коридора стоял куфар – малък, розов, забравен. Навел се, отворил го и вътре намерил… не картини, а десетки детски рисунки. Същите сюжети, същите изображения, същите цветове – както в откраднатите произведения.
А най-отдолу, спретнато сгънат лист хартия:
„Ще върна истинските. Трябваше само да ги копирам. Няма нищо по-страшно от това да загубиш красота.“
Колекционерът усетил как сърцето му бие лудо. Той вдигнал хартията – и под нея лежеше малък ключ. Ключът за стар таван. Таван, който не бил използвал отдавна. Таван, в който никой не бил влизал от години. Изкачил се по стълбите, включил фенерчето, пъхнал ключа в ключалката – и вратата бавно се отворила с изскърцване.
Преобърнати кутии лежаха на пода. Миризмата на прах висеше във въздуха. И там, в приглушената светлина, той видя… Но не можеше да каже на никого какво точно е видял в края на коридора — или защо е стоял там толкова дълго, колебаейки се да направи крачка напред.
